— Засега нищо не се вижда — замислено коментира тя. — Единственото, което може да се каже, е, че всички точки са приблизително еднакво отдалечени от Хорошевския район. Има смисъл да се помисли върху това, ако изхождаме от предположението, че цялата работа е в престъпника. Може би той живее някъде в този район. Знаеш ли, хората са силно подвластни на навиците си. Ако първия път човек избере един от два-три маршрута и по този маршрут не му се случва нищо лошо, в девет от десет случая той не би изпробвал останалите маршрути. Първия път убиецът е закарал жертвата си на разстояние около седемдесет километра. След като се е убедил, че всичко е минало благополучно и в продължение на една седмица не са го хванали, той автоматично започва да смята седемдесетте километра за оптимално безопасно разстояние. По-близо е рисковано, а по-далеч не е необходимо да се отива. Нали може да е разсъждавал така?
— Може — съгласи се Андрей. — Само че не ми изглежда убиецът специално да е закарал жертвата на седемдесет километра разстояние от града. В три от четирите случая роднините на загиналите знаят закъде и защо са пътували тези хора. Студентът е отивал на вилата при родителите си, бизнесменът — към завода, който произвежда телевизори, той е в Талдомски район, единият от двамата неработещи е бил тръгнал на гости у приятели.
— А четвъртият?
— Виж, за четвъртия е абсолютно неясно защо е излязъл извън града. Хората, които го познават, казват, че никога не са чували от него за никакви негови познати, живеещи в района на Истра. Защо се е бил запътил нататък? Имала глава да пати…
Настя започна бързо да записва в компютъра информацията за четирите убийства. Известно време в стаята беше тихо, само от време на време се чуваше мекото почукване по клавишите и звънливите сигнали, които издаваше машината, когато Настя набираше непозната дума.
— Опитай да намериш в Хорошевски район някой луд — посъветва Настя колегата си. — Планомерното отстрелване на млади мъже много прилича на нарушения в психиката. Защото всички наши потърпевши са млади, нали така?
— Вярно е, от деветнайсет до двайсет и пет годишни.
— И всичките — в събота или неделя?
— Всичките.
— Просто нищо не разбирам… — уморено въздъхна тя.
— Ами добре, ще опитваме.
— Аска, днес е вече четвъртък. Ами ако в понеделник пак ни сервират труп? Ще полудея, ей богу! Цялата ми надежда е в теб, да знаеш.
— Недей да стоварваш отговорността върху мен, Андрюша. Прекрасно знаеш, че болната психика води до случаен подбор на жертвите, а при случаен подбор престъпленията винаги остават неразкрити. Приготви се да приемеш, че ще трябва да преживееш още доста убийства, докато накрая хванеш този откачен тип. Ако изобщо го хванеш.
— Пфу, пепел ти на езика! — избухна Чернишов. — Какви ги приказваш?! И без това сън не ме хваща вече.
— Какво да се прави, приятелю! — Настя съчувствено го погали по рамото. — Такава ни е работата. Рози ни се поднасят веднъж на десет години, обаче мръсотия — колкото щеш, и то всеки ден.
5.
След като изпрати Чернишов, Настя бързо съблече дънките и пуловера си и се пъхна под горещия душ. Кръвоносните й съдове не бяха в ред и поради това ръцете и краката й вечно измръзваха. Тя не можеше да заспи, без предварително да се е затоплила с гореща вода.
Застанала във ваната и заслушана в шума на силните струи вода, падащи върху пластмасовата й банска шапка, тя подреждаше в главата си получената през деня информация. Думите на Юра Коротков, които той бе казал в понеделник, се оказаха пророчески. Убийството в Международния център май щеше да им причини доста главоболия. Нещо повече — вчера е било извършено убийство на служител от милицията, пристигнал от Уралск-18: Вячеслав Агаев. Това както и да е, но лошото е, че Агаев е обслужвал предприятията, влизащи в системата на Министерството на средното машиностроене, в което дълго е работил Юрий Ефимович Тарасов. И това симпатично съчетание, кой знае защо, никак не харесваше на Анастасия Каменская.
Четвърта глава
1.
Когато генералът извика в кабинета си полковник Мукиенко, Артур Елдарович се подготви за най-лошото. Полковникът обвиняваше само себе си, задето Платонов го бе изиграл като малко дете и бе изчезнал в неизвестна посока, ето защо докато крачеше по меката килимена пътека към кабинета на генерал Заточни, той дори не се опитваше да измисли оправдания за глупавия си пропуск, а смяташе просто мъжествено да понесе вината си.