— Ами, къде ти! — Коротков отчаяно махна с ръка. — Вкъщи е хлапакът, само след час ще се прибере от училище, в едната стая е тъщата, в другата шета той. Може ли да се наспи човек в такива условия? Ще търпя до довечера. Може да свърша още някоя полезна работа. Ти нали ми обеща кафе, ако съм те разбрал правилно…
Настя отново включи бързовара и започна да разчиства бюрото си. Отмести настрана папките и книжата и подреди няколко чисти листа. След някое време тези листове щяха да се изпълнят с разбираеми само за нея думи, кръгчета, заврънкулки и стрелки. На всеки лист щеше да се появи група версии, които тя щеше да разработва, за да се опита да разбере кой и защо е убил Юрий Ефимович Тарасов.
4.
Той пътуваше с автобуса, устремил невиждащ поглед нейде навън през стъклото. Тази сутрин, както обикновено, първата му работа беше да прегледа сводката и така научи за убийството на Тарасов. Докато гледаше отпечатаните на принтера редове, не можеше и не можеше да проумее, че става дума не за съименник на Юрий Ефимович, а за него самия. Новината го зашемети. Не искаше да повярва в това и веднага се втурна да провери, обади се по телефона в дома на Тарасови. Но всичко се оказа истина. Не разговаря със съпругата, защото беше сигурен, че тя вече е получила указание от милицията да запомня всички обаждания: кой е търсил мъжа й, кога и защо. Беше му достатъчно да чуе гласа й, за да разбере: нещастието се е случило именно с него, с Юрий Ефимович.
„Ами аз какво ще правя сега?“ — помисли си Платонов и веднага се засрами от мисълта си. Така де, имаха ли значение неговите затруднения и проблеми, щом вече го нямаше Тарасов? Нямаше го Юрий Ефимович, нямаше го човека, на когото Платонов можеше да разчита, на когото можеше да вярва безгранично. И без чиято помощ не можеше. Ето че пак стигна до същото: как ще се оправя сега без Юрий Ефимович?
Когато първият пристъп на отчаяние премина, обзе го вълна от съжаление. И едва на трето място го споходи въпросът: КОЙ? КОЙ ГО Е УБИЛ И ЗАЩО?
5.
Тежестта притискаше сърцето му все по-силно и след работа Платонов не се прибра вкъщи, а отиде у Лена. Край нея си почиваше, отпускаше се, ставаше мек като восък. Той познаваше Лена от много години, още откак тя хукваше за училище с чанта в ръка и огромна панделка в косата и беше за него не Лена, а просто по-малката сестричка на неговия приятел и колега Сергей Русанов. Платонов се ожени, кръшкаше често, но повечето пъти за кратко, а после изведнъж забеляза не някогашната сестричка, а прелестната девойка Елена Русанова. Това се случва често и с много хора, в подобни случки нямаше нищо необикновено. Наистина това едва не развали отношенията им със Сергей.
— Не мъти главата на момичето! — викаше Русанов. — Знам, че няма да се ожениш за нея, а пък тя ще те чака, докато остарее.
Вярно, Русанов имаше право — за да се ожени за Лена, Платонов трябваше първо да се разведе. А той нямаше моралните сили, за да го направи — прекрасно го знаеха и той, и приятелят му. Много контактен, добър компаньон, надарен с истинска мъжка привлекателност, Дмитрий Платонов се държеше със съпругата си също както и през първите месеци след сватбата им, понеже свято вярваше, че ако влюбеността умира, това не прави хората врагове и дори човек да не трепти от възторг и страст, щом види собствената си съпруга, това далеч не означава, че не трябва да бъде нежен с нея, че не е нужно да й прави подаръци и да й показва вниманието си по всякакъв начин. Беше доволен от съпругата си, също както беше напълно доволен от жените, с които си лягаше, с коя — няколко часа, с коя — седмица, а с някои дори няколко месеца наред. И не можеше да си представи как е възможно, след като почти ежедневно прави любов със съпругата си Валентина, изведнъж — ни в клин, ни в ръкав — да й съобщи за желанието си да се разведат. Вярно, с Лена всичко беше различно. Той обичаше Лена. Но все пак не толкова силно, че да се реши да причини болка на жена си.
— Аз я обичам, Серьожа — много сериозно му възразяваше Платонов. — Нищо не мога да направя. И тя ме обича. Хайде, убий ме, ако от това ще ти олекне! Но ако се разделим с Лена, и двамата ще страдаме. Не искаш сестра ти да страда, нали?
— Ти си мръсник! — току се разкрещяваше Сергей. — Защо изобщо започна всичко това, след като знаеше, че няма да се разведеш? Тя да не е някоя уличница, момиче за една нощ? Как можа?
Лена плачеше и ги умоляваше да не се карат. Обичаше и двамата — по различен начин, но еднакво силно.
— Не искам да се омъжвам — уверяваше тя брат си, — тези отношения напълно ме задоволяват. Искам просто да обичам Дима, разбираш ли? Не мога да живея без него.