— Какво?
— Да, ужасно е. За това вестниците не писаха нищо. Но в полицията мислят така. Знаят, че в онази вечер никой не е идвал в къщата.
— Искате да кажете…?
— Че е един от нас четиримата. Трябва да е. Не знаят кой и ние не знаем… Ние не знаем. Седим там всеки ден, гледаме се подозрително един друг и се чудим. О! Ако само можеше да бъде външен човек, но не виждам как е възможно…
Сър Едуард я погледна внимателно, с нарастващо внимание.
— Искате да кажете, че членовете на семейството са заподозрени?
— Да, точно така. Полицаите не го казаха, разбира се. Бяха много учтиви и мили. Но претърсиха къщата, разпитваха всички нас, Марта също, отново и отново… И тъй като не знаят кой е, се въздържат да коментират. Толкова се страхувам, толкова много се страхувам…
— Мило дете. Хайде сега, наистина преувеличавате.
— Не. Един от нас четиримата е… би трябвало да е.
— Кои са четиримата, които имате предвид?
Магдалийн се поизправи и заговори по-свързано.
— Двамата с Матю. Леля Лили беше сестра на баба ми. Живеехме с нея, откакто навършихме четиринадесет години (близнаци сме, знаете). Освен нас, Уилям Кребтри, неин племенник, дете на брат й, който живее там със съпругата си Емили.
— Тя ги издържаше?
— Повече или по-малко. Той има малко собствени средства, но не е здрав и трябва да си стои вкъщи. Тих, мечтателен човек е. Сигурна съм, че не би било възможно той да… О! Ужасно е дори да си го помисля!
— Аз все още съвсем не проумявам ситуацията. Вероятно нямате нищо против да изложите фактите, ако това няма прекалено да ви разстрои.
— О, не! Искам да ви разкажа. И всичко е още съвсем ясно в съзнанието ми, напълно ясно. Виждате ли, бяхме пили чай и всеки се бе заел с нещо свое. Аз отидох да шия, Матю — да пише една статия на машина — той се занимава малко с журналистика. Уилям — да поработи над марките си. Емили не слезе за чай. Беше си взела прахче против главоболие и лежеше. И така, всички ние бяхме ангажирани. И когато Марта влезе да сложи вечерята в седем и половина, леля Лили била там — мъртва. Главата й… О! Ужас! Цялата била смазана.
— Оръжието, струва ми се, беше намерено?
— Да. Масивно преспапие, което винаги стоеше на масата до вратата. В полицията го провериха за отпечатъци, но такива нямаше. Беше избърсано.
— А първото ви предположение?
— Помислихме, разбира се, че е крадец. Имаше две или три издърпани чекмеджета на бюрото, като че ли крадец беше търсил нещо. Разбира се, помислихме, че е крадец! После дойде полицията и установиха, че е умряла поне преди един час и попитаха Марта кой е идвал в къщата. Марта каза, че никой не е идвал. Всички прозорци бяха залостени отвътре и изглежда нямаше признаци да са били насилвани. После започнаха да ни задават въпроси…
Тя замълча. Гърдите й се повдигаха. Очите й, изплашени и молещи, потърсиха сигурност в очите на сър Едуард.
— Кой, например, се облагодетелства от смъртта на леля ви?
— Това е просто. Всички сме еднакво облагодетелствани. Тя остави парите си, които да бъдат разделени на равни части между нас четиримата.
— А каква беше стойността на имота й?
— Адвокатът ни каза, че ще възлезе на около осемдесет хиляди лири, след като се плати данък наследство.
Сър Едуард широко отвори очи, леко изненадан.
— Това е доста солидна сума. Предполагам, знаехте на колко възлиза наследството на леля ви?
Магдалийн поклати глава.
— Не. Всички бяхме доста изненадани. Леля Лили беше винаги много внимателна по отношение на парите. Държеше само една прислужничка и винаги говореше много за икономии.
Сър Едуард кимна замислено. Магдалийн леко се наведе напред във фотьойла си.
— Ще ми помогнете, нали?
Думите й достигнаха до сър Едуард като неприятен шок точно в момента, когато започваше да проявява интерес към самата случка.
— Мила моя млада госпожо, какво бих могъл да направя? Ако ви е нужен добър юридически съвет, мога да ви дам името…
Тя го прекъсна:
— О! Не желая такова нещо! Искам вие лично да ми помогнете като приятел.
— Много мило от ваша страна, но…
— Искам да дойдете в къщата. Искам да задавате въпроси. Искам сам да видите и да отсъдите.
— Но мила моя млада…
— Спомнете си, вие обещахте. Казахте където и да е, когато и да е, ако имам нужда от помощ…
Погледът й, молещ и въпреки това самоуверен, беше обърнат към неговите очи. Той се почувства засрамен и странно развълнуван. Тази нейна огромна искреност, тази безусловна вяра в едно празно обещание отпреди десет години като в нещо свещено и обвързващо. Колко мъже са изричали тези винаги еднакви думи, почти клише и колко малко от тях са били молени да направят нещо.