> 17.
>> Петронус
Петронус вдигна поглед от масата, когато слугите внесоха поднос с чай и кифлички в тясната стая за разпит.
Помещението миришеше на кисело, и то преди Петронус да добави потта си към спарения въздух. Бяха започнали в късното утро, продължиха през целия ден и нощта. Игнацио и хората му го разпитваха на смени. Адреналинът бе изчезнал отдавна и сега вече усещаше как умората го наляга. Ръцете му тежаха, а лицето бе подпухнало от сънливост. Петронус опря лакти на масата.
Игнацио проследи погледа му.
— Да направим малка почивка. — Той се усмихна. — Какво ще кажете за лека закуска и после сън? Имаме достатъчно време.
Петронус се втренчи в него.
— Кажи на Ерлунд, че нарушава условията на спогодбата ни.
Игнацио се засмя.
— С какво? Отнасяме се към вас с уважение. Храните се и сте в безопасност. Не се спъвате по стълбите и не падате в кладенци. — Той се наведе и показа широката си зъбата усмивка. — Което щеше да се случи със сигурност, ако бяхте попаднали на по-лоялни привърженици на Сетберт.
Петронус устоя на порива да се засмее.
— Сетберт беше безумец. Накрая собственият му народ се обърна срещу него, защото вкара градовете-държави в гражданска война, след като унищожи икономиката им.
— Както и да е — отвърна превзето шпионинът. — Да ви предложа закуска?
Петронус искаше да откаже заради принципа, но не знаеше колко още щеше да остане тук, за да отклонява учтиво отговорите на също толкова учтивите въпроси. Видя разтопената глазура на топлите кифлички и въздъхна.
— Разбира се.
Игнацио го обслужи, наля парещия чай в порцеланови чаши. След това взе две кифлички със сребърна щипка, сложи ги в чиния и я подаде на Петронус. Накрая плъзна чашата му в порцелановата й чинийка.
Шпионинът отпи от своя чай и го погледна с весели искрици в очите.
— Не отговорихте на повечето ми въпроси. Не разбирам защо сте толкова сдържан.
Петронус вдъхна нежния цитрусов аромат, наслади се на топлината в дланите.
— Тези въпроси нямат нищо общо със задържането ми. Ще бъда съден за екзекуцията на Сетберт. Личните дела на андрофрансинския орден не интересуват Ентролузия и нейния надзорник.
— Напротив, щом металните хора още функционират. И щом заклинанието е на свобода по света.
Петронус се разгневи. Космите на темето му настръхнаха и той тръсна чашата на масата, разливайки горещия чай.
— Не забравяйте, че точно Ентролузианската делта използва заклинанието. То беше надеждно пазено, преди вашият надзорник да се сдобие с него чрез коварство и измама. Той погуби десетки хиляди невинни в този акт на геноцид. — Осъзна, че гласът му се е повишил значително.
— Вашите хора го изкопаха. И Сетберт вярваше, че смятате да го използвате в Познатите земи.
Петронус прехапа език. Нямаше никакво намерение да споделя откритията си с този мъж или с когото и да е друг преди процеса. Дори уверението на Исаак, че заклинанието е било унищожено при задействането му, смяташе да запази в тайна. Вместо това си наложи да отговори спокойно.
— Отказвам да отговарям като действащ крал на Уиндвир и се позовавам на привилегиите на властта, които ми се полагат по Правилата за родство.
Игнацио кимна.
— Разбира се. — Той се изправи. — Смятам, че приключихме. Ще изпратя някого да ви придружи до покоите.
Петронус го изчака да излезе и отпи от чая. Беше портокалов — може би от Външния Изумруден бряг — с лек дъх на мед.
Захапа кифличката и задъвка бавно. Поне имаше някои предимства да е затворен в ловното имение. Храната беше превъзходна.
Докато ядеше, се замисли за въпросите на Игнацио. Мъжът имаше списък и го следваше съвестно. Дори зачеркваше въпросите, докато не стигна до края.
„Колко ли време му е трябвало да състави списъка?“
Вероятно дни.
Посегна към втората кифличка и чу, че вратата се отваря. Ерлунд беше малък, когато го видя за последно — някъде на осем-девет. Нямаше да го познае, ако не бяха телохранителите и начина, по който се движеше.
„Ходи като човек с власт.“ Петронус се надигна, макар да не искаше.
Ерлунд му махна да седне и се настани. След това кимна към чайника.
— Топъл ли е?
Петронус потвърди.
Изненада се, че Ерлунд си сипва сам. Самото му присъствие също го изненадваше. Надзорникът отпи от чая, след което остави чашата и скръсти ръце на масата.
— Старче, ако си стоеше мирно в колибата си, още щеше да си там. Щеше да си управляваш съобщителната мрежа и да се опитваш да заглушиш вината си.