Петронус го погледна. Беше по-млад от Рудолфо, но вече имаше бръчки. „Този не е като вуйчо си.“ Явно го беше грижа и гражданската война го бе състарила. Петронус се замисли за колибата и си спомни за кръвно омагьосания съгледвач.
— Беше невъзможно да остана. Но определено не влизаше в първоначалните ми планове да се предам на вас.
Ерлунд го изгледа за миг. Отпи нова глътка и махна на хората си да ги оставят. Охраната се изнесе бързо, затваряйки вратата. Надзорникът се наведе напред.
— Въпреки това, ето че си тук. Оплетен във вътрешните ни борби и положил глава на дръвника. — Той се засмя. — Аз бях съвсем наясно, че Сетберт е откачен. Андрофрансините бяха замислили нещо, но той отиде твърде далеч и конспирацията му е добре документирана. Никога нямаше да те преследвам заради така наречения му процес. Но сега съм задължен заради ентролузианския закон. Ти уби нашия надзорник, без да се интересуваш от нашето правосъдие. — Очите му бяха уморени. — Нещо повече. Знам, че гражданската война ни държи тук, докато съседите ни се плъзгат към война с блатните. Невръстната кралица Уинтерия не е достатъчно силна, за да удържи поводите. — Мъжът се намръщи. — Интересно, най-силната армия в Познатите земи е потънала във вътрешни раздори, докато кръвно омагьосани блатни съгледвачи убиват деца в леглата им. — Ерлунд отново отпи от чая. — Знам, че Есаров извива ръцете ми, като те ползва за лост. Той ще получи легитимност за градовете си. Аз ще си получа армията. Всички печелят… засега.
Петронус кимна.
— Вярвам, че и Есаров вижда така нещата. Но щом е така, защо бях държан цяла нощ от твоя човек, Игнацио?
Ерлунд остави чашата.
— Мислех, че свободният обмен на информация помежду ни ще е от взаимна полза.
Петронус се намръщи.
— Това си беше разпит. Основно за мехослугите и другите активи, които прехвърлих на Рудолфо.
Надзорникът се усмихна.
— Може и така да се каже. — Усмивката му изчезна бързо и той се наведе отново напред. — Не ти ли е интересно, че единственото владение, което не пострада изобщо и дори директно спечели от цялата работа, е Деветте гори?
„Естествено.“ Беше наистина така, а и по отношение на андрофрансинските владения това бе единственият логичен избор. Но под повърхността имаше и друго. Знаеше, че както Влад бе посветил живота си за изграждането на Рудолфо, така неговият баща бе сторил същото със самия него. Майсторството им си личеше от случилото се. За външния наблюдател всяка крачка, която правеха с Рудолфо, изглеждаше логична, разумна и съвсем правомерна.
Беше приложение на франсинските разбирания за поведение, което надхвърляше дори схващанията на Петронус.
— Виждам го, но също така знам, че горяните са в мир и опитват да възстановят това, което вуйчо ти ни отне.
— Имам подозрения — промълви тихо Ерлунд. — И си зададох въпросите. Ти се позова на правото си да не отговаряш. Може би с времето ще започнеш да ми вярваш и връзките, разрушени от вуйчо ми, ще бъдат възстановени.
Петронус се съмняваше, но не каза нищо.
Ерлунд смени темата.
— Обмислил ли си защитата си?
— Да. Съгласно вашите закони, мога да призова всеки нормален мъж или жена от делтата да ме защитава, нали?
Ерлунд кимна.
— Изготвили сме списък. Ако имаш затруднения, ще ти осигурим адвокат.
Петронус се усмихна.
— Аз вече си имам. — По лицето на Ерлунд премина облак. „Досеща се.“ Въпреки това го каза на глас: — Есаров ще говори от мое име.
В гласа на Ерлунд се промъкна гняв, макар и контролиран.
— Гнусният актьор е престъпник и заплаха за делтата.
— Той е нормален човек, запознат с правото — напомни му Петронус. — И няма да е престъпник, ако спазиш думата, която даде, съгласявайки се с тази уговорка.
Ерлунд запази спокойствие, но очите му проблясваха опасно. Когато се надигна, изглеждаше по-сдържан и официален. Петронус го забеляза и осъзна, че се е доближил до нещо, което надзорникът искаше да избегне.
— Ще изпратя вест. Сега ме извинете, имам други дела.
Той излезе и Петронус зачака. Седя два часа сам с мислите си, преди да се сетят за него. Когато пазачите се появиха, те го отведоха в пълно мълчание.
Щом го заключиха в покоите, Петронус се насочи право към голямото кръгло легло и се отпусна в него.
Мислеше, че ще заспи мигновено. Ала въпросите от вечерта продължаваха да го мъчат и той потърси някаква схема в тях. Рудолфо беше единственият незасегнат от последните атаки, единственият, спечелил от падането на Уиндвир, и съседите му започваха да забелязват това.