Рудолфо отвори уста да протестира, но се чу приглушен гръм, последван от още един. Видя пушек и завъртя далекогледа, за да го открие. Командната кабина на кораба под карантина беше пропаднала сред извит метал, дим и пламъци. Съдът промени курса и тръгна към открито море. Този път Рудолфо видя пламъка на втори изстрел от празния въздух в близост до кораба, и дупката, която се отвори до ватерлинията.
— Обстрелват ги.
Рейф Мерикю грабна далекогледа от ръцете му.
— Обстрелват ли?
Рудолфо беше плавал малко, но знаеше колко ревниво пазеха военните си технологии андрофрансините. Беше видял с очите си как един от съгледвачите му загина от ръчното оръдие на Непоколебим. Същото оръжие, с което фалшивият папа бе отнел живота си. Корабните оръдия бяха по-големи и с тях разполагаха само съдовете на Там и Мерикю.
„Кой друг?“
Над разпененото море отекнаха още експлозии.
— Това е засада — възкликна невярващо Мерикю.
Рудолфо присви очи. Едва различаваше корабите, докато „Родствената акула“ приближаваше предпазливо.
— Как е възможно да причакаш някого в открито море? — Но вече знаеше отговора. Те не бяха единственият омагьосан съд наоколо. Поне още два атакуваха флотата на Там — омагьосани и въоръжени с така наречената андрофрансинска светлина.
Рейф Мерикю затаи дъх.
— Вземат ги на абордаж. — Гласът му се повиши, за да даде команда: — Бавно напред, държим се скрити и извън обсег. — Той върна далекогледа на Рудолфо.
Горянският крал видя как невидимо острие си проправя път през въоръжените мъже с шафранови роби. Гледаше как трима-четирима от хората на Там се опитват да свалят по един нападател и внезапно се върна на пиршеството си. Носът му се изпълни с миризма на кръв и пот, а ушите с писъци и викове, докато ураганът от убийци си проправяше път към Ханрик и Ансилус.
Видя как палубата се опразни и децата бяха събрани от невидимите войници. Нещо в него трепна, представи си лицето на Иаков. Мразеше Там, но помнеше сълзата, която старецът бе проронил край кладата, когато се изправи срещу него с въпрос за убийството на брат му и родителите му. Тогава бе казал, че ако има дете, няма да го използва като пионка. Въпреки това не се съмняваше, че Там обича децата си по някакъв начин — дори онези, които жертваше с готовност в името на каузата си.
Най-малките от тези деца — внуци и правнуци навярно — бяха скупчени на носовата надстройка, за да се виждат ясно.
Над водата прогърмя глас.
— Предайте се! — Не изрече заплаха, нито пък друга дума. Силата на звука от десет левги бе достатъчна, за да изправи косите на Рудолфо.
Огледа набързо и видя още два кораба с деца на палубите, още окървавени и ужасени лица.
— Трябва да направим нещо.
— Правим — отвърна Рейф Мерикю. — Гледаме и изчакваме. Рудолфо, ние сме само един дървен кораб и нямаме шансове.
Рудолфо му върна далекогледа.
— Не мисля, че ще чакаме дълго — промърмори тихо той.
Наистина. Два от корабите опитаха да побегнат, но бяха обстреляни. Въпреки пламъците и кълбата дим вече бяха достатъчно близо и можеше да види очертанията на омагьосания кораб и дълбоката следа във водата, която оставяше.
Все още не можеше да прецени със сигурност, но като съдеше по размера, нападателят можеше да е друг от железните кораби на Там.
Това го порази.
— Те са разделени.
Видя, че всички освен флагмана свалят флаговете си. Двигателите им забавиха и корабите се разпръснаха в свободна формация. Рейф му даде далекогледа отново и Рудолфо видя, че лодките са прибрани след сражението. Мъже и жени в копринени дрехи се трупаха на палубите под невидима охрана. На три от корабите пребледнели младежи и девойки изхвърляха телата на падналите си родители зад борда.
— Трябва да направим избор — каза Рейф. — Остават ни четири дена до Рога. Девет до мястото, където Чарлс смята, че е най-добре да се дебаркира, за да се стигне Санкторум лукс. — Рудолфо чуваше думите на пирата, но не откъсваше очи от гледката. Два от корабите пушеха и съвсем бяха забавили ход. Други два потъваха и екипажът им се евакуираше със спасителни лодки. Капитанът продължи: — Или продължаваме за пустошта, или…
Рудолфо въздъхна.
— Или ги следваме.
Първият му инстинкт беше да открие Там. Джин беше дръзка и великолепна жена, и затова вярваше, че сестра й ще знае как да се справи с прахчетата, които бе използвала да върне мечовете на войниците му. Непосилността на задачата изобщо не намираше място в съзнанието му.