Но вестта за тази нова библиотека — и надеждата, че ще открие лек за сина си — го бе сварила неподготвен, когато съдбата го срещна с Чарлс. Сега май бяха открили Там, но обстоятелствата бяха обезпокоителни. Нямаше нужда да разшифрова бележките на Петронус, за да знае, че старият папа — заедно с ордена, на който служеше едно време — вярва в съществуването на някаква външна заплаха. Там също го вярваше и бе напуснал Познатите земи, за да проучи въпроса. Сега кланът Ли Там беше разединен или някак бе успял да загуби половината си флот от неизвестен враг. Враг с достъп до същите кръвни магии, които бяха разкъсали Познатите земи преди няколко седмици, и до същите магии за невидимост, които уж правеха „Родствената акула“ единствен по рода си.
„Да, друг избор.“
Нима? Вътрешният му компас показваше твърдо в една посока и той се притесни от лекотата, с която взе решение, като знаеше какви ще са цената и рискът. В крайна сметка това изобщо не беше избор.
Стисна решително челюсти и повтори:
— Ще ги следваме.
Този път гласът му беше твърд и заповеден.
След това се върна в трюма да наостри ножовете си, чудейки се какво ще открият в сърцето на поредния нов уимски лабиринт.
>> Неб
Дните на Неб се сливаха. Бяха пълни с миризма на изгорена пръст и камъни и със стабилния тропот на краката му в безспирното надбягване из пустошта. Нощите бяха по-кратки, защото опитваха да скъсят дистанцията и спяха по няколко часа, преди отново да хукнат. Теренът и пълнолунието сякаш бяха в тяхна полза, но Неб тайно се чудеше дали не е станал достатъчно добър в бягането по пресечена местност на тъмно, че да уталожи притесненията на Ренард. Нямаше съмнение, че жилавият пустинник е прекарал в бяг множество безлунни нощи.
Мускулите вече не го боляха. Времето ставаше все по-топло и Неб смъкваше дрехите си и оставяше слънцето да придаде бронзов загар на кожата му.
След пещерата на Руфело тичаха на юг, докато не видяха масивните солени пясъчни дюни, простиращи се до южното крайбрежие. След това завиха на изток и продължиха по следата на Исаак.
През деня тичаха мълчаливо, освен ако Ренард не покажеше някоя забележителност. Нощем спираха изтощени и ако имаше дърва за огън, ядяха каквото пустинникът уловеше. В противен случай разчитаха на оскъдните си запаси. Неб използваше времето за наблюдение и учене. Вече знаеше как да открива находища с горчива вода насред опустошенията и десетина начина, с които да я извлече и да пречисти лудостта и заразите от нея. Беше научил къде да намира корени и растения, които да притъпяват глада му, както и черния корен, в случай че се озовеше без помощта на могъщата земна магия.
Осъзнаваше, че сега се учи по друг начин. Едно време разчиташе предимно на книгите. Сега попиваше всичко само чрез наблюдение. Не беше сигурен, но пустошта събуждаше някаква вътрешна сила, с която не знаеше, че разполага. Умът му беше съсредоточен, ясен и спокоен. Тялото му бе като настроена лютня. Спеше дълбоко и без сънища, и се събуждаше по-отпочинал отвсякога.
„Това място ме променя и ми харесва в какво се превръщам.“ Усещаше истина в тези мисли. Все пак още пазеше Уинтърс в дълбините на сърцето си и тъгуваше за нея.
Тичаха и тичаха, докато на четвъртата нощ след пещерата на Руфело не стигнаха до бездна, която според Ренард разделяше континента. Нощта се бе спуснала и покриваше с мрак каньона, но Неб видя проблясък на водна площ и реши, че това може да е откритото, опасно море на юг. Мистериозните води, които първите заселници наричаха Призрачните вълни. Беше чувал за андрофрансински плавания отвъд Рога, но това бяха само слухове. Разумът диктуваше, че подобно нещо е възможно, но имаме много разкази за съдове, загубени сред тези води, и за призраците, които ги обитаваха.
Ренард зави на север и Неб го последва. Когато луната се издигна, двамата стигнаха до висок извит мост, който прекосяваше бездната. Синьо-зелената светлина се отразяваше в него.
Забавиха ход и спряха в подножието му.
— Казват, че един от Младите богове се пробудил, когато заклинанието на Ксум И'Зир разцепило земята отново. Той поставил този мост, за да помогне на малцината оцелели да избягат на запад. — Гласът на Ренард премина почти в ръмжене. — Преди андрофрансините да овладеят стената и да спрат достъпа за останалите.
Неб чуваше за пръв път горчивина в тона му. Забеляза го, но не каза нищо. Вместо това посочи моста.
— Колко пред нас са?
Ренард се усмихна.
— Часове. Може и по-малко. Доближихме ги.