Влад не каза нищо. Само затвори онази част от себе си, която копнееше за нея, в пещерата при болката. Това не беше любов, каквото и да мислеше и да усещаше. Беше по-свирепо и ужасяващо и също щеше да подхрани армията му добре.
Усети и други ръце по себе си. Те свалиха каишките и оковите и го пренесоха, както многото предишни пъти. Усети как очите му се подбелват и езикът му увисва, гореше го дълбокият солен огън, плъзнал по тялото му от стотиците прорези.
Знаеше, че утре ще започнат отново. Нова партида от семейството му щеше да бъде положена на олтара на сърцето му. Щяха да изрежат поезията им сред писъците му да им помогне и да ги спаси от този кошмар, в който бяха попаднали някак си.
„Ще изкова от болката си армия и ще стоваря гнева си върху този остров. Ще ви унищожа! Ще изгорите под гнева на собствените си ножове!“
Но докато го мислеше, чу подигравателния смях на хиляди мъртъвци и отново заплака, въпреки че вече нямаше сълзи.
>> Неб
Колкото по` на изток отиваха, толкова по-топли ставаха дните и нощите. Неб се опитваше да набелязва ориентири, но откри, че този нов начин на транспортиране не е удобен за запомняне на пътя.
Не беше уверен, че му се полага да знае обратния път — въпреки предполагаемото позволение да премине моста Д'Анжит.
Когато се върна в съзнание първата нощ, видя, че звездите са обсипали небето, а синьо-зелената луна, издута и надвиснала, се готвеше да потъне зад лилавеещия хоризонт. Настояванията му да бъде пуснат не получиха отговор и той започна да се дърпа и извива, изненадан, че това изобщо не пречеше на тичането на мехослугата. Съпротивата му бе посрещната от силно стискане, което го накара да застине неподвижно на люшкащите се метални рамене.
Накрая успя да се намести, така че да не го убива много твърдата стомана.
Когато не дремеше, оставяше съзнанието си да задава безкрайно многото въпроси, които плуваха пред вътрешния му взор. Толкова много неща се бяха случили за кратко време, че още ги осмисляше. Единствените думи, които изкопчи от мехослугата, бяха когато попита за Ренард и Исаак през първия ден.
— Функционират — отвърна металния човек. — Щетите са леки, но достатъчни, за да предотвратят непозволено пътуване.
Тогава му хрумна една мисъл.
— Не можеше ли аз да ги упълномощя?
Неб усети топлата пара, извираща от радиатора под него. Духалата изсвистяха и гласът на мехослугата прозвуча дрезгаво:
— Упълномощаването може да стане само с подпис и печат от Свещения взор или от папски наместник, под свещена клетва от негово светейшество Интроспект Трети.
Останалите му въпроси останаха без отговор, докато се носеха бързо през скалистия терен. Въпреки това си ги повтаряше и използваше всякакви франсински методи, за да ги разгадае.
По някакъв начин на него му бе позволено да бъде тук, за разлика от останалите. Ренард обикаляше цял живот из пустошта, а металният човек бе нарекъл Исаак „братовчеде“ — странно, че за тях нямаше позволение. Очевидно бездната маркираше някаква граница за машината, която преследваха от дни — или може би седмици, — преди внезапно да спре и да тегли черта в пръстта.
Мехослугата и Ренард бяха вметнали същото твърдение, изказано от Уинтърс преди година, когато го обяви за Водача. Беше стъписан, че андрофрансинското творение признаваше пророчествата на блатния мистицизъм, макар вече да чувстваше по-силно притегляне към титлата. Въпреки липсата на сънища, надеждата и обещанието за дом се извиваха и потрепваха като спяща змия. Нещо в тази опустошена земя го привличаше.
„И къде изчезнаха сънищата ми?“ Отново усети болка. Не. Сънищата бяха просто средство. Истинският въпрос, който плуваше съвсем близо до повърхността, предизвикваше болката в стомаха му.
Къде изчезна Уинтърс?
За последно я сънува в онази нощ, под върха, когато щеше да се провъзгласи за нещо, за което не се чувстваше готова. Беше видял въпросите и страховете й в съня и беше сигурен, че и тя е видяла неговите, заради начина, по който се докосваха. Сънищата бяха толкова реалистични. Усещаше аромата й с дни след само няколко мига, споделени насред нощта. Липсваше му утехата, която му носеха, и отново си задаваше въпроса: Защо не можеше да сънува на това място?
По залез-слънце на четвъртия ден мехослугата спря и го пусна да стъпи на крака. Намираха се сред една скална кухина. Точно в центъра на гранита имаше кръгла метална врата с множество ключалки на Руфело. Беше стара, но камъкът бе по-износен, отколкото древния метал. Наоколо острите стъклени планини се извиваха като назъбени вълни, окъпани в червеникавата светлина на залязващото слънце.