Познатата гледка го порази, докато се озърташе и протягаше. „Бил съм тук преди!“ Разбира се, това не беше възможно. Но дори сухата миризма на стрити кости откликваше на някакъв дълбок спомен.
— Къде сме? — попита накрая Неб.
Металният човек не му обърна внимание. Вместо това, се просна по корем и долепи ухо към земята. Следващото му действие предизвика още по-голяма изненада у младежа.
Мехослугата въздъхна с нещо като задоволство.
— Ето го! — прошепна той и Неб усети как целият настръхва. — Заслушай се, Небиос.
Младежът се огледа отново и наведе лице към земята. Чуваше тихата песен. Направи крачка напред. Звукът беше ефирен и осъзна, че не го чува съвсем с ушите си, а по-скоро го усеща. Минималното вибриране на нотите. Това го привлече още по-напред и той клекна.
Звукът беше тъжен и се носеше от стоманената вратичка.
— Какво е това? Защо мястото ми е познато?
Очите на металния човек се отвориха с трептене.
— Това е източникът на съня.
Сънят. Спомни си. Когато бе видял баща си насън, наоколо имаше метални хора с раса, които копаеха. Това бе същото място. Бяха го открили.
— Източникът на съня е песен?
— Сънят е кодиран в нея. Тя е проводник. Слушай.
Неб се приведе и допря ухо до хладния метал. Чуваше песента все така отдалече, но различаваше всяка нота. Разпозна я и я свърза със свирене на арфа — само че тогава беше твърде бърза и имаше огън и пушек…
— Сънят на Уинтърс. Позната ми е от нейния сън. — И не само това: бе виждал това място и в друг сън. Последваха още мъгляви образи на копаещи мехослуги, облечени в раса.
От радиатора на металния човек блъвна пара.
— Това е „Песнопение за падналата луна“ в си минор от последния цар Фредерико, преди епохата на кралете магове.
— Разрешено ли ми е да знам това? — Неб предполагаше, че е така, иначе мехослугата нямаше да говори толкова свободно.
— Подранил си, но ти е позволено, Водачо Небиос. Открихме източника, докато изграждахме Санкторум лукс. Разшифровахме ключалките и проучихме артефакта. Беше запечатан до твоето идване под свещена клетва от папски наместник Хебда. Запомни добре това място. Сънят те очаква тук. В уреченото време ще го отнесеш на братовчеда ни и ще се включите в нашата работа. — Той направи пауза и очите му проблеснаха. — Песента настоява за отговор.
Умът на Неб закипя от мисли и той го укроти. Папски наместник? Баща му беше археолог техник; не беше чувал за никакви поръчения от Свещения взор. Но все пак виждаше баща си рядко. Човекът прекарваше живота си в пустошта и идваше да го посещава при редките си завръщания в Уиндвир между различните задачи. Възможно ли бе баща му да е изпълнявал някаква непозната роля? Определено изглеждаше така.
Последните думи на металния човек го стъписаха. „Песента настоява за отговор.“ Напрегна слух да долови мелодичните стихове. „Да. Така е — помисли си. — Но той откъде знае?“
Чу тракането и стърженето на метал, когато мехослугата се надигна.
— Луната изгрява. Време е за сънния ти цикъл, но сме съвсем близо. Готов ли си за тичане?
Неб кимна и се изправи. Песента го задържаше, настояваше да остане и да я слуша. Да преброди уимския лабиринт от ноти и да открие значението й. Тя го призоваваше и не искаше да го пусне. Неб откъсна вниманието си, потръпвайки от силата на натрапчивата музика. Огледа се и запомни околността, доколкото можеше. Металният човек направи няколко дълги крачки и хукна напред. Неб извади парче черен корен от торбичката си и го лапна.
След това затича, отдалечавайки се от заровената песен, която го зовеше. Горчивият сок на корена потече в устата му и въздухът забръмча. Отзад песнопението продължаваше. Младежът съсредоточи очи върху металния човек пред себе си.
В началото песента избледня и концентрацията му се върна. Но само за кратко.
Подпухналата луна запълни хоризонта и хвърли синьо-зеленото си сияние над Изпепелената пустош. Първите й лъчи се показаха над назъбената източна планина и Неб усети внезапно как песента се усилва. Изпълваше нощното небе, сякаш самата луна пееше. Старият свят се бе превърнал в амфитеатър, изпълнен с музика, а двамата с металния човек търчаха по сцената.
Тъгата на мелодията пълнеше очите му със сълзи. Сладостта й го караше да се смее на глас.