Хрумна й една мисъл, но я изостави за момент. Просто не можеше да е вярно. Въпреки това тя беше настойчива: Възможно ли бе култът сред народа й да има нещо общо с падането на Уиндвир?
— Ще дойда с вас! — промълви тихо Уинтърс. — Ще помоля Съвета на родството да изслуша молбата ми и да помогне на моя народ.
Джин Ли Там кимна.
— Благоразумно решение. — Ръцете й се задвижиха. „Знам тези думи от сънищата, а старецът Езра ми ги повтори, когато се срещнахме. Каза и още. Остани след срещата и ще ги обсъдим.“
— Добре, милейди — кимна момичето.
Старецът се размърда и тя насочи вниманието си към него.
— Шеймъс, ти ще ме придружиш и ще ми разкажеш за преживяното.
Той не отговори и Уинтърс сложи длан на рамото му. Усети го как потръпва от докосването й.
— Погледни ме!
Старецът поклати глава.
— Не мога да го понеса, кралице!
Тя коленичи и бавно повдигна лицето му с длани. Наведе се и целуна мръсното му чело.
— Шеймъс, понякога няма добри пътища и трябва да се примирим с този, който изберем. Понякога друг избира вместо нас, но ни оставя да се заблуждаваме.
Хлипането му се засили и тя го прегърна, сложи лицето му на гърдите си като да беше наранено дете. „Може би всички сме наранени деца“, помисли си.
— Този белег е само на тялото ти, не на душата. Имам нужда от теб за това, което предстои — така че съм благодарна за избора, който си направил.
Нямаше нужда да се оглежда за реакции из помещението. Тишината, която бе настъпила, говореше повече от цялата Книга на сънуващите крале.
Чувстваше, че всички я гледат, но не я беше грижа. Продължи да държи плачещия старец и да шепне утешителни думи в ухото му. Той се притискаше към нея сякаш бе майка му и молеше за прошка, докато ридаеше виновно в пазвата й.
Умът й се насочи към думите, които щеше да изрече пред управниците на Познатите земи, за да проси помощ за народа си. Преценяваше въпроси и стратегии за най-новия завой на уимския лабиринт. Категоризираше всичко по приоритет и не спираше да шепне успокоително на мъжа в прегръдките си.
Усети необяснимо спокойствие и вече не изпитваше потребност да плаче. Цялото й внимание бе заето с утешаването на Шеймъс, а собствената й мъка чакаше кротко за по-късен момент в уединение.
Може би в крайна сметка майките и кралиците не бяха толкова различни.
>> Петронус
Времето в делтата започна да се затопля и Петронус свикна да се разхожда в градината за медитации на Ерлунд всеки следобед. Растенията не бяха разцъфнали, но той си ги представяше цъфтящи и това го успокояваше. Ентролузианците бяха следвали пътищата на Т'Ерис Уим, когато беше модерно, и някой забравен надзорник бе поръчал уимски лабиринт с всички компоненти за мрачна медитация.
След часовете, които прекарваше в стаята си, зазубряйки томове с родствено право заедно с Есаров, беше приятно отново да излезе на открито и това му напомняше за колибата и рибарския навес в залива Калдус.
Бе живял мирно там цели трийсет години, докато не видя кладата на Уиндвир. „Трябваше да си остана вкъщи“, укори се. Знаеше, че колебанията и себеподценяването са трикове на ума. Франсините учеха, че всеки изминат път оформя настоящето ни. Ако промениш едно завойче по дългия маршрут, и всичко може да се измени.
Можеше да остави Сетберт сам да приеме правосъдието. Можеше да го екстрадира, както желаеха Ерлунд и губернаторите. Но му трябваше антагонист, докато желанието за мъст на ордена беше силно. Трябваше да съсредоточи гнева им върху една фигура, за да може да се отърве от поста и да сложи край на андрофрансините. В противен случай обречената на миналото мечта щеше да се завърне.
Още се тревожеше от думите на Влад Ли Там. „Рудолфо е мое творение, както ти си създание на баща ми.“ Знанието, че действията му са манипулирани от внимателно стимулиране и нагласени обстоятелства, го караше да се чувства кух. Беше видял гнева по лицето на Рудолфо, когато се върна от срещата си с Там на Изумрудения бряг. Знаеше каква цена е платил горянинът и мисълта, че самият той е река, изместена с прецизни манипулации, разпалваше ярост и колебания, пред които не искаше да се изправя.