Неб пристъпи напред. Мислеше, че трябва да стори нещо и да предотврати случващото се пред очите му.
— Как ще последвам съня?
Мехослугата вдигна поглед от пепелищата на изгорената библиотека.
— Последният код е първият ден от пристигането на Водача. Останалото ще откриеш в песента.
Ръцете му продължаваха да дърпат пластини и кабели и да ги разпиляват. Неб откри, че се просълзява, макар да не знаеше защо.
Металният човек се килна на една страна. Ръцете му се забавиха, но продължиха да дърпат вътрешности. Духалата свистяха леко, а очите му се бяха превърнали в светли точки по стъклената повърхност. От устата му излезе слаб звук и Неб се наведе напред. Шумът се засили, докато металният човек даваше последен напън на изкуствените си дробове.
Песнопението отекна със собствен живот сред гробницата на изгорените книги. Металният човек дръпна здраво, изтръгна последната си пластина и я побутна към Неб.
Медните жици се откачиха и музиката спря.
Младежът погледна към самоубилия се мехослуга, докато последното ехо от песента изчезваше, и усети извъртане и щракване дълбоко в себе си. Ключалката на Руфело на душата му се бе отворила към нещо, което не бе откривал досега. „Последният код е първият ден от пристигането на Водача.“
Беше дошъл тук да търси Санкторум лукс, но си тръгваше с друга цел. Знаеше, че може да прерови изпепелените останки на библиотеката, но реши да остави тази работа на други. Така или иначе нямаше да открият нищо тук.
Щеше да се върне до затворения кладенец и да притисне ухо към него. Щеше да изслуша кодовете в песента и да открие източника на съня.
„Тя настоява за отговор.“
Някъде метални ръце създаваха този отговор и Неб знаеше, че е призван да ги последва. Сякаш нищо друго нямаше значение. Сякаш всичко останало зависеше от това да открие съня и да му се подчини.
Той посегна и взе последната пластина от пръстите на мехослугата.
След това се отдаде на песента и напусна гробницата, избрана от металния човек.
> 23.
>> Лисиас
Лисиас прокара пръсти през косата си и се намръщи на докладите на сгъваемата масичка. Навън вятърът свистеше над полето на Уиндвир и студът се просмукваше в шатрата въпреки печката в ъгъла.
Това беше нещастно, опустошено място и сърцето му се късаше, че е отново тук. Ужасните образи бяха жигосани в мозъка му. От игривото настроение на Сетберт, докато гледаше как огънят пада от небето и пиеше вино със сирене; до изпепелената, воняща гора от кости, останала за Петронус и армията гробокопачи. Това беше напомняне за геноцида, в който бе участвал, служейки на незаслужаващ верността му човек. В крайна сметка това му струваше скъпо. Както и на нацията, която обичаше над всичко.
След като Деветте гори се съгласиха да организират съвета, той прекара две седмици в подбор на почетна стража и подготовка за пътуването на север. Горяните работеха здраво, за да посрещнат представителите на Познатите земи, и бяха издигнали огромен навес. Лисиас подозираше, че под него се е провел и андрофрансинският събор. Бяха разположили внимателно лагерите на различните народи. Вторият капитан на съгледвачите работеше с аташета от останалите армии, за да е сигурен, че всяка нация е на място, съответстващо на сложната мрежа от отношения, допълнително напрегнати от последните беди на север.
Съветът бе започнал преди три дена. Новата горянска кралица Джин Ли Там председателстваше като домакиня и започна с процедурата по приемането на дневен ред. Не беше изненада, че събитията в блатата бързо изместиха ентролузианския въпрос. В лагера се носеха слухове за и'зиритски култ и назряващ преврат. Младата блатна кралица бе вместена в графика заедно с Мейров и намръщения наместник на Тюрам. Петронус също внесе молбата си за публичен процес, подкрепен от Ерлунд. След това бяха включени и други въпроси, защото не бе имало съвет от твърде дълго време. В дневния ред влезе и достъпът до Изпепелената пустош през Портата на пазителя, тъй като орденът вече не съществуваше. Представители от Разпръснатите острови внесоха петиция за връщането на андрофрансинските титли по техните територии. Списъкът беше дълъг. Лисиас му загуби края, защото умът му бе зает с друго.
„Трябва да отидеш при нея. Няма да е трудно да я откриеш.“ Дъщеря му беше с горянския наследник някъде из града от палатки. Беше получил потвърждение от шпионите си и уверение, че е жива и здрава. Това трябваше да е достатъчно. Но не беше и той копнееше да я види.