Нещо повече, копнееше за някакво изкупление. За много неща, не само като родител. Тихите заснежени гробове на Уиндвир нашепваха за греховете му. Когато сънуваше нощем, виждаше студените очи на Влад Ли Там, докато му подаваше увитото в парцал оръжие и фалшифицираните признания на тайната им среща. Чуваше сподавените писъци, докато с Гримлис помагаха на папа Непоколебим, братовчеда на Сетберт, да се раздели с живота си, за да сложат край на война, която не можеха да спечелят със сила, но можеха да не загубят с интриги.
Петронус беше сгрешил. Не биваше да съди Сетберт, без да се съобразява с родството и ентролузианските закони. Но надзорникът бе унищожил Уиндвир, без значение с какво основание, и се хвалеше с това. После бе прекършил икономиката на Ентролузия и започнал война, последиците от която продължаваха да бълват насилие по-бързо, отколкото Там можеше да заплете стратегиите си. Безредиците на север и появата на блатните бойци далеч извън територията им, гражданската война, продължаваща в Пилос и Тюрам и едва свършила в делтата, бяха сред тези последици. От негова гледна точка преди Уиндвир да падне и андрофрансините да загубят ролята на пастири — и преди Там да разпусне мрежата си и да изчезне, — Познатите земи бяха по-безопасни.
Преди Сетберт да развихри кръвните магии на Ксум И'Зир.
„И аз му помогнах!“
Замисли се за дъждовната нощ отпреди година, когато бе опитал да оправи нещата. В сътрудничество с Там бе подхвърлил фалшифицираната предсмъртна бележка, в която според него имаше доста истини. Тя обвиняваше Сетберт и братовчед му в унищожаването на Уиндвир. Е, Непоколебим беше измамен и манипулиран. Това бе ясно. А Сетберт тръбеше, че има документи, доказващи плановете на андрофрансините да подчинят Познатите земи. Но когато го накараха да ги покаже в нощта на ареста, той не успя да представи нищо и побягна.
Не, според Лисиас Сетберт си беше получил заслуженото и сега обвиняваха погрешния човек. Ако имаше злодей, то той по-скоро бе Влад Ли Там, а не Петронус.
Лисиас разтърка очи и се насили отново да прочете докладите. Нещо го човъркаше и настояваше да му обърне внимание.
„Никога не е късно да сториш правилното.“ Помнеше думите на баща си от много отдавна. Същите думи бе повторила и дъщеря му Линей, когато се съюзи с демократите и опасната им философия.
Той подсвирна за птичаря и на един пергамент тройно кодира съобщението. Мъжът се появи и взе бележката с инструкциите, която трябваше да замине с бялата нишка на родството. Лисиас избута докладите, намери чист лист хартия и започна да пише.
След час бе изложил всичките си спомени от онази нощ в Пилос и по-късните събития в покоите на Непоколебим. Накрая документира и опита за арест на Сетберт.
След това се спря на дните преди войната и преди падането на Уиндвир.
Знаеше, че няма нужда. Че няма как родството да признае Петронус за виновен. Той беше талантлив оратор, а гробовете на Уиндвир му предоставяха чудесна сцена за тази драма. Освен това беше силен крал и може би най-кадърният политик сред папите.
Но Лисиас не го правеше, за да спаси Петронус. В това нямаше съмнение.
Надяваше се, че по-скоро би могъл да спаси част от себе си.
Когато звънците оповестиха възобновяването на съвета, той стана, взе меча и шлема си и тикна наръча с бележки под наметалото си.
>> Уинтърс
Уинтърс седеше встрани и гледаше как Джин Ли Там председателства в поредния ден на разпити и дискусии. Беше й трудно да следи всички обрати в политиката на Познатите земи. Блатните си имаха съвети, но техните бяха по-прости и с много по-малко помпозност. Основните решения се вземаха с единодушие, а като кралица основната й задача бе да сънува и да изнася проповеди в случай на война. Блатните бяха изолирани и имаха единствено едностранно родство с горяните, така че досега не бе имала възможност да види сложната система от правила и етикет на такава официална среща. Терциус й бе обяснил тези въпроси, но дори бившият андрофрансин бе прескачал множество тънкости като ненужни и маловажни за нейната работа.
И така, тя седеше и се стараеше да слуша спокойно. Мълчеше и наблюдаваше. И най-вече се опитваше да не се тревожи за народа си, което бе непосилна задача. Нямаше повече вести, откакто съгледвачите бяха довели Шеймъс. Пътуването към Уиндвир — далеч от страдащия й народ — убиваше нещо в нея с всяка измината левга. Дори надминаваше болката от изчезването на Неб. Макар че, когато се спуснаха в полето към растящия град от палатки, си спомни за първата им среща, първата целувка, тайните разходки около северната граница на изпепеления град. Тези спомени й се струваха като дребни грижи в сравнение със случващото се на народа й.