Уинтърс се завъртя на стола и брадвата помръдна в скута й. За миг й се стори, че вижда движение в отражението на полираната й повърхност.
Внезапно прозвуча трета тревога и в шатрата нахлу могъщ вятър, следван от млада жена. Горянските съгледвачи бяха изтласкани от омагьосания й ескорт.
— Идвам с мир и милост! — извика тя и вдигна ръце. Носеше ризница от златисти люспи, а в косата й бяха вплетени кости, клончета и седеф. Лицето й беше изрисувано като на Езра — с внимателно нанесени ивици в тъмните цветове на земята, които подчертаваха широките й кафяви очи. Беше невъоръжена. — Прощавайте, че закъснях. Занимавах се със спасителна операция. Иначе се надявах да се включа от самото начало. — Момичето погледна към Уинтърс и се усмихна с топла привързаност, когато срещна очите й. — Уинтерия! — кимна й тя. — Силно и пророческо име!
„Познава ме!“ Уинтърс отвърна трескаво на кимването, надявайки се, че новодошлата ще отмести поглед. Нещо в очите й я плашеше. Нещо, прикрито като любов.
Другите се бяха изправили на крака. Уинтърс забеляза как съгледвачите от Ентролузия и Тюрам изваждат оръжия и изчезват под ефекта на прахчетата. Горянските съгледвачи още бяха неомагьосани, но се скупчваха около Джин Ли Там и Петронус, стискайки ножовете си.
— Моля съвета за аудиенция! — заяви жената.
Джин Ли Там се намръщи.
— Спрете тревогата — нареди тя, преди да се обърне към младата жена. — Идваш на мирното ни събиране без покана и с омагьосан ескорт, който, предполагам, е готов за схватка. Коя си ти и каква работа имаш сред нас? — Спокойствието на горянската кралица изуми Уинтърс.
— Идвам във връзка с нашето изкупление и покаяние, велика майко! — каза жената. — Аз съм Уинтерия бат Мардик, пръв и истински наследник на Плетения трон и кралица на избраните.
Уинтърс чу сподавено възклицание и установи, че го е издала тя.
>> Петронус
Петронус погледна към новодошлата и после към блатното момиче, Уинтърс. Приликата бе поразителна, макар че жената определено бе с поне пет години по-възрастна. Излъчваше увереност и решимост в позата и походката си.
— Наистина ескортът ми е омагьосан, защото иначе нямаше да ме пуснете. Но ако искахме насилие, щяхме да го упражним, без да губим предимството на изненадата. — Около тях напрежението пращеше като електричество при буря. Жената се усмихна. — Ще получа ли аудиенция?
Джин Ли Там се намръщи.
— Вече я имаш.
Жената, която споделяше името на младата кралица, се поклони.
— Благодаря, велика майко! — Обърна се към останалите и повиши глас: — Спасяването на хората е трудна и болезнена работа. Родството трябва да се лекува. Трябва да се пуска кръв. Да се правят жертви. — Петронус видя как очите й се спряха на Мейров от Пилос. Гневът на кралицата го стресна, за момент си помисли, че ще скочи и ще нападне новодошлата с голи ръце. Разбира се, това щеше да е равносилно на самоубийство. Помнеше колко силен и свиреп бе кръвноомагьосаният нападател, а така наречената кралица на избраните сигурно разполагаше с десетки, а може би и стотици в близост до шатрата. Иначе нямаше да се появи така пред съвета.
Жената продължи.
— Вярвате, че сте се събрали тук, насред нашето опустошение, за да съдите Последния син на П'Андро Уим и да изслушате молбата за помощ на сестра ми. Но това не е вярно. Вие сте призовани тук, за да станете свидетели на милостта и величието на дома И'Зир и предстоящото идване на Пурпурната императрица.
Джин Ли Там присви очи.
— Говориш със загадки.
— Не! — отрече твърдо жената. — Говоря за пророчества и предопределеност, за тези, които имат уши да чуят. — Тя повиши глас: — И ще дойде време, и градът на П'Андро Уим ще се превърне в клада, а в нейната сянка ще се роди Обещаното дете, което ще подготви хората за възкачването на Пурпурната императрица и завръщането на дома И'Зир.
Думите бяха непознати на Петронус, но имаха древно звучене. Ритмиката и изразността им бяха подобни на другите, които бе чул наскоро. „И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“
Усмивката на жената стана по-топла, когато очите й се спряха на него.
— Последни сине, знаеш за какво говоря! Ти избра мястото и времето за отплатата, която чувстваше, че е надвиснала над теб от известно време. Така ли е?
„Да.“ Той усети, че кимва.
— Чувствах го! — промълви Петронус толкова тихо че само Есаров успя да го чуе. Франсинското му съзнание въртеше циферблатите на тази ключалка на Руфело, но по-дълбок глас шумеше като прилив: „Откъде знае?“