Вместо това умът й се отплесна към реалистичния сън, който сякаш бе преживяла много отдавна. „И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“ Това бяха думите на родствения гарван. „Честита си ти сред жените и високо ценен е Иаков, Пастир на светлината.“
„Може би не бях права. Може би съобщението на родствения гарван е по-благоприятно, отколкото мислех.“ Повтаряше си думите отново и отново.
Странно как това мрачно съобщение, което обещаваше бъдеще за крехкия живот, който бе създала, се превръщаше в най-искрения източник на надежда.
Тя продължи да лежи и да се ослушва за всеки шум, който детето й можеше да издаде, долавяше тихото суетене на младата помощница, която се грижеше за него. Но вниманието й бе раздвоено. Колкото и да опитваше, не можеше да изтрие гледката на опустошения Уиндвир и пурпурното небе над него зад клепачите си. Когато успя да се унесе, миризмата на пепел и кръв я последва в неспокойния сън.
>> Лисиас
Генерал Лисиас от Обединените градове-държави чакаше пред вратата да бъде представен от секретаря на Ерлунд. Ловната вила се раздвижваше. Множество слуги и стражи минаваха покрай него, всеки зает с работата си. Лицата и очите им бяха изтерзани от твърде много нощи без сън и твърде много задачи за изпълнение. А с всеки ден губеха все повече хора, защото служителите бягаха на юг, за да се включат към отцепниците, или просто искаха да напуснат делтата и да потърсят нов живот в малкото владения, които приемаха бежанци.
Ерлунд бе поне по-внимателен от покойния си вуйчо по тези въпроси. Но нямаше да е достатъчно. Когато бившият надзорник научи за дезертьорите по време на войната край Уиндвир, той осакати членовете на семействата им за назидание на останалите. Ерлунд поне имаше достатъчно ум да ги остави да избягат.
„И аз трябва да го сторя.“ Лисиас поклати глава, отдавайки тази мисъл на липсата на сън. Загърбването на дълга не беше приемлива възможност. Щеше да запази честта на униформата и да остане до надзорника до самия край, без значение, колко горчив щеше да бъде. Дори ако накрая бъдеше екзекутиран от тези така наречени революционери. Беше помогнал да бъде издигнат настоящият надзорник, както и бе участвал в свалянето на предишния.
„Повече няма да повтарям тази грешка“ — каза си.
Прокле Сетберт наум, макар да знаеше, че е не по-малко виновен от останалите генерали, които бяха послушали откачалника и се бяха съгласили на война. В крайна сметка бе помогнал на стария андрофрансински капитан да оправи нещата, когато Гримлис уреди мнимото самоубийство на фалшивия папа Непоколебим. Лично бе повел стражите, които опитаха да арестуват Сетберт за геноцид, както го обвиняваше предсмъртната бележка на Непоколебим. Писмо, което бе получил лично от Влад Ли Там, придружено от ръчното огнестрелно оръжие. Взе участие в тайните преговори за свалянето на Сетберт и издигането на Ерлунд, с помощта на клана Ли Там.
Беше решил, че това е най-добрият курс за делтата, и го бе приел с надеждата, че не е твърде късно.
Само че се оказа грешка.
Сега Ентролузия беше погълната от гражданска война, като три от градовете се бореха срещу другите шест, които бяха останали лоялни на династията на надзорниците, управлявала съюза от хиляда години. Скоро още един от градовете щеше да се присъедини към идеалистите и тяхната реторика.
А преди две вечери бунтовниците бяха отишли твърде далеч.
Бяха наели блатни бойци, които да убият надзорника.
Орнаментираните двойни врати към кабинета на Ерлунд се отвориха и се появи секретарят. Младият мъж изглеждаше изтормозен като всички останали.
— Надзорникът е готов да ви приеме, генерал Лисиас — каза той и задържа вратата.
Лисиас кимна учтиво и влезе. Ботушите му зашепнаха по дебелия килим, който маркираше края на коридора и началото на кабинета. Помещението беше мебелирано разточително. Махагоновата ламперия и маслените портрети на предците на Ерлунд придаваха топлота на атмосферата, но това по-скоро целеше да приспи вниманието на посетителите, отколкото да внушава истинско усещане за уют. В центъра имаше голямо дъбово писалище, произведено в Деветте гори, тежките завеси закриваха прозореца, който гледаше към личната ловна гора на надзорника. Самият той закусваше на писалището, насред купчините документи. Младият мъж вдигна поглед.
„Старее бързо“, прецени генералът. Това не го изненадваше. Ерлунд беше наследил нация, раздирана от алчността и параноята на предшественика му. Ако Сетберт беше успял с планираното анексиране на Деветте гори и бе придобил андрофрансинските богатства с помощта на марионетката си, нещата щяха да са различни. Но сега Ентролузия умираше бавно, а останалият свят я следваше като последствие от опустошението на Уиндвир. Този млад мъж носеше неимоверна тежест на раменете си.