Той се поколеба, несигурен дали иска да тръгне по пътя, към който го теглеше сънят. След това се реши.
— Когато свършиш, ще те помоля да провериш нещо друго. Виж каква информация ще намериш за името Ренард.
Исаак вдигна глава и Неб сви рамене.
— Сънувах го. Може да не е важно.
— Ще се постарая максимално — отвърна мехослугата.
Неб стана и се протегна.
— Ще обиколя постовете.
Исаак кимна. Очите му отново започнаха да потрепват, а механизмите под металната му кожа се задвижиха. Неб го остави под дървото и тръгна към подсвирването, което бе чул по-рано.
Докато вървеше, си мислеше за съня и за Уинтърс. Срещите им ставаха все по-редки, а нейните сънища се изпълваха с насилие и преследване по високите хребети на Драконовия гръбнак. В тях нямаше място и време за Неб. А собствените му сънища поемаха в нова посока, обратно към баща му и на изток, към Изпепелената пустош.
„Оглеждай се за Ренард.“
Утре щеше да види странния метален човек, който бе предупредил стражите на портата. Върна се към спомените си за боя със снежни топки и целувката в уимския лабиринт на Рудолфо, призова уханието на Уинтърс и мекотата на езика й. Ето тези сънища искаше, а не изкривените и мрачни лабиринти, в които бягаха сега. Но какво искаше той, не бе от значение. Беше научил от андрофрансините, че службата на светлината не зависеше от желанията, а от необходимостта. „Копнежите отвъд познанието са просто преследване на вятъра.“ Така бе написал П'Андро Уим в Четиринайсетото си евангелие. В Новия свят се случваше нещо и двамата с Уинтърс бяха вплетени някак в средата на събитията. Сънищата им бяха белязани от тежестта на това послание.
Нещо вътрешно го предупреждаваше, че това е само началото, че кръвта и тъгата ги очакват по отделните им пътища. Но същевременно се промъкваше и още едно осъзнаване: ако Уинтърс и народът й бяха прави, някъде в края ги очакваше нов дом. Дом, който Неб трябваше да открие някак за тях.
Той се насили да повярва и откри малко радост в появилата се искрица надежда.
>> Рудолфо
Рудолфо яздеше през Прерийното море, а горянските съгледвачи се бяха разпръснали зад и около него. Копитата на жребеца му, омагьосани за скорост и стабилност, разриваха натрупания сняг и гълтаха левгите.
Не помнеше кога за последно е яздил през прериите, обграждащи Деветте гори, но със сигурност бяха минали месеци. Преди Уиндвир обикаляше с хората си постоянно и въздаваше правосъдие под лилавите навеси в деветте селища, в които бе съсредоточено управлението му. Но сега, след като седмото имение се превръщаше в център и библиотеката придобиваше вид, а потокът от бежанци, търсещи работа, не спираше, му се налагаше да язди бюрото си по-често, отколкото коня.
Слънцето се изкачваше над лявото му рамо, студен бял кръг, скрит зад тънък облачен воал. Вече бе изгряло, когато напуснаха гората и потеглиха през заскрежената трева. Тази нощ щяха да лагеруват в подножието на ниските кръгли хълмове, които бележеха западната и южната граница на Прерийното море.
Странно, колко часове бе прекарал на писалището си, мечтаейки за вятъра в лицето си, тропота на препускащи копита и пъргавото тяло на коня под него. Но сега не изпитваше никаква наслада.
„Времената са мрачни за пътуване.“ И все пак бе тръгнал, без да знае къде точно отива и кога ще се завърне при съпругата и детето си, както и към очакващата го работа. Поне оставяше владенията си в способни ръце. Дори в най-лошата си форма Джин Ли Там беше умел и великолепен водач. А нямаше съмнение, че я оставя в крайно лош момент. Бременността я бе изтощила, а крехкото здраве на бебето и постоянните грижи за него също щяха да вземат своето. Но можеше да се довери на преценката й за правосъдие и тактика. Вярваше, че хората му ще я приемат, най-малкото защото им бе родила наследник. А и това щеше да е удобна възможност тя да се запознае по-добре с тях, както и те с нея.
Бяха изминали почти три десетилетия, през които горяните нямаха кралица. Лейди Мариеле бе управлявала редом с лорд Иаков, бе спечелила верността и любовта на народа, тя бе една от тях, имаше скромен произход, но бе избрана да властва с краля им.