Неб отвори уста да каже нещо, но думите на мехослугата продължаваха да звучат в ушите му като подплашени птици: „Още не е дошло твоето време.“ Погледна към Исаак, а после и към Едрик. На лицето на първия капитан се бе появила лилава подутина, но изражението му бе твърдо. Той изгледа бягащия метален човек с намръщени вежди и се обърна към командира на стражата.
— Изпрати птица до седмото горско имение — нареди тихо. — Опиши на лейди Там какво се случи днес. Уведоми я, че тръгваме в пустошта след мехослугата.
Командирът кимна и се отдалечи.
Едрик се обърна към Неб.
— Омагьосайте конете за скорост. Тръгваме след пет минути. — След това се завъртя към Исаак. — Вземи си инструментите. Ще имаш нужда от тях.
Неб хукна и започна да подсвирва заповеди на горянските съгледвачи, които започнаха незабавно да събират конете и екипировката. Чуваше тропането и тракането на сигурните метални крака на Исаак, които поддържаха неговото темпо по каменните стъпала.
„Ако беше сънувал, щеше да ме разбереш.“
Подсвирванията на Неб се превърнаха във викове. Той се зачуди какви ли сънища сънуваха металните хора и как те им носеха просветление. Замисли се за неяснотите и хаоса в собствените си сънища. Накрая се запита къде ли отива металният човек, на кое място сред Изпепелената пустош и как така знаеше, че бе излъгал за Санкторум лукс.
Започна да събира багажа си и да го връзва на гърба на прясно омагьосания кон. Копитата бяха още бели от прахчетата на речната жена и хвърляха искри по широките камъни на уимския път. Цял живот копнееше да посети пустошта. Романтиката на историята, подхранена от годините, прекарани във Великата библиотека, докато четеше за експедициите на ордена в обширната пустиня.
Сега, в настоящето, Неб внезапно почувства страх какви ли призраци го очакват отвъд тези порти на миналото.
>> Петронус
Петронус седеше на масата и чакаше тънките тъмнокожи момичета да му сервират закуска. Отпи от чая и опита да спре да се терзае.
„Вече трябваше да сме стигнали.“ Вярно, времето се движеше различно, когато човек беше затворен под палубата и не може да прецени дали е ден, или нощ. Но доколкото можеше да се довери на усета си, плаваха с добра скорост по вятъра, а дори най-отдалечената част на делтата можеше да се стигне за два дена с кораб като „Родствената акула“. Нещо друго ги забавяше.
Естествено, имаше и още поводи за притеснение. Например тялото на блатния в трюма, със стъклени очи и окървавена уста. Както и загадъчните му думи: „Господарят ми изпрати отделение за останалите.“ Кои останали? Кой господар? Навярно някой, мразещ лично Петронус и андрофрансините като цяло.
„Изпрати само мен, защото си стар и сам.“ Това беше суровата истина и въпреки че бе благодарен за намесата на Гримлис, усещаше думите дълбоко в костите си. Стар и самотен.
Но пък жив, което не можеше да се каже за нападателя му. А това пораждаше друг въпрос: Какво бе убило атентатора? Надяваше се, че неизвестните съюзници на Гримлис щяха да помогнат в намирането на пътя навън от уимския лабиринт, в който се бе превърнал животът му.
Петронус вдигна поглед, когато Гримлис влезе в столовата, следван от техния домакин Рейф Мерикю. Това беше първата му среща с пирата, откакто се бяха качили на кораба преди три дни, макар да го чуваше често под и над палубата как подвиква или ругае хората си с пиперливо чувство за хумор. На няколко пъти се разминаваха в тесните коридори и капитанът го поздравяваше шеговито, но Мерикю и хората му стояха омагьосани почти толкова време, колкото и воюващите съгледвачи. Просто сенки, които се отъркваха в него, когато се разминаваха. В това имаше смисъл — маслата, които поддържаха кораба невидим, изискваха и подобен екипаж. А и така пасажерите, които превозваха понякога, не можеха да идентифицират никого пред властите, отнасящи се неблагосклонно към занаята на Рейф.
Старият пират се усмихна мрачно в прошарената си брада и седна в челото на масата. Носеше яркозелена шапка и подобни панталони, които никак не си отиваха с жълтата копринена риза и лилавия пояс. В една от кокалестите си ръце държеше парче хартия.
— Пристигна птица от нашите приятели в делтата.
Петронус се намръщи.
— Вече трябваше да сме стигнали.
Рейф кимна.
— От един ден. Просто изчакваме. — Той кимна на едно от момичетата да напълни чашата му с топъл чай и я вдигна към устните си. Друго момиче донесе топъл тъмен хляб и купа с мед, ако се съдеше по предишните закуски. Едно нещо бе сигурно: домакинът им знаеше как да храни гости. По време на пътуването ги глезеха с печени прасета и пилета; пресни плодове и солени ядки; твърдо миризливо сирене и половници с изстудена бира. Готвачите работеха неуморно и приготвяха по четири ястия на ден.