— Споделяш ли мнението на домакина ни?
— Да, отче — отвърна ветеранът и додаде без усмивка: — Вярвам, че там мога да се грижа за безопасността ви. По-добре, отколкото в залива Калдус.
Петронус кимна бавно.
— Мислиш ли, че предупреждението за предстоящата атака е изпратено от тях?
Гримлис поклати глава.
— Съмнявам се. Защо им е да пазят анонимност в такъв случай? Ако наистина искат да помогнете тайно или явно на каузата им, по-добре е да спечелят бързо доверието ви чрез искреност.
Петронус въздъхна и побутна храната си с вилицата. Вече нямаше апетит.
— Вярвам, че скоро ще разберем. — Избута стола назад и се надигна. — Извинете ме, господа.
Двамата му кимнаха и той се върна в каютата си. През трите дена на кораба се бе възползвал от скромната библиотека. Порови в „Четири пиеси от ранното заселване“ на Жерве; подбрани стихове от папата поет Уиндвир, дал името си на града; прочете внимателно сравнително апокрифния солиден том на Енок „История на кралете магове“. Той започваше с Годината на падналата луна и последния от плачещите царе, Фредерико, който се влюбил в дъщерята на мага и предизвикал гнева на Рай И'Зир. Тези книги стояха отворени на писалището, но разговорът на закуска бе заличил интереса му към тях.
Вместо това Петронус се зае с документите и продължи да се рови в уимския лабиринт, като си водеше бележки.
>> Влад Ли Там
Събуди се сред вода и мрак и вдъхна от топлия въздух. Все едно дишаше през чорап, накиснат в урина. Повдигна му се, но не повърна нищо.
Влад Ли Там се завъртя по гръб и започна да осъзнава къде е.
„Колко ли съм спал?“ Не, не беше спал. Бе упоен. Киселият вкус на кала бе обложил гърлото му, а в черепа му сякаш кънтяха невидими чукове. Той изстена и се протегна.
Ръцете и краката му бяха вързани, а очите закрити. Топлата вода, дълбока около пет сантиметра, се плискаше около голата му кожа при поклащането на кораба. Не усещаше вибрациите на парните двигатели, нито пък ги чуваше.
Преглътна и облиза напуканите си устни. Езикът му бе дебел и натежал.
„Трябва да говоря.“ Усилието докара ярки петна пред очите му.
— Аз съм Влад Ли Там — изхриптя той. — Патриарх на клана Ли Там. — Закашля се. — Освободете ме.
Чу хихикане и момичешки глас, нежен и успокояващ, утеха за ушите. Отвори се люк и леките стъпки разплискаха водата.
— Уж вече разбираш, а не е така. — Гласът се снижи. — След време ще бъдеш освободен. И аз ще ти помогна да откриеш пътя си.
Влад потрепери, въпреки топлината.
— Коя си ти? Къде е първият ми внук?
— Аз съм твоят кръвопускач, Влад Ли Там, и твой родствен лечител. Първият ти внук изпълнява задачата, която му е поверена. — Тя се изкикоти отново. — Скоро ще се завърне с дарове.
Усети я как се приближава и успя да долови аромата й. Миришеше на джунгла и растения, сладникаво и тежко. Чу шумолене на плат и усети как до устата му се допира ръба на чаша.
— Пий.
В началото се съпротивляваше. Но хладината на течността го съблазни и накрая преглътна водата.
— Къде ме водите?
Тя се засмя отново.
— Няма защо да знаеш. Не още. Но щом пристигнем, общата ни работа ще започне.
Тя говореше със странен акцент, който Влад не можеше да определи въпреки познанията си. Чу шумоленето на дрехите й отново, когато се изправи.
— Чакай. Не си отивай.
Следващите й думи бяха произнесени с тих и сладникав шепот.
— Ще дойде ден, когато ще ме молиш да те оставя. Ще копнееш за тези мигове на почивка, ала няма да ги получаваш.
Вратата се отвори и затвори зад нея.
Влад Ли Там се заслуша, но не долови нищо. Усещаше само тупането на сърцето си и забързания си дъх. Момичето навярно беше младо — може би по-младо от всички, с които бе изградил родство по островите в последно време. И говореше с непознат акцент.
Размърда се в плитката вода, подръпна въжетата, стягащи китките и глезените му. Възлите бяха майсторски, но това можеше да се очаква. Зачуди се дали внукът му ги е вързал, или е момичето. Или имаше и други?
„Трябва да има.“ Това не беше един от железните му кораби, но във всички случаи щеше да има екипаж.
Въпрос след въпрос забушуваха в съзнанието му. Повече въпроси, отколкото отговори, а в средата на всичко — невъобразимо предателство.
Малката черна книжка, студените, пресметливи думи, споменът за изреченото от първия му внук. „Собственият ти баща те предаде.“