Невъзможно. Но продължаваше да вижда томчето и дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Баща му се бе занимавал с Петронус, но дали не бе възможно да е подготвил и Влад, така както той бе изградил четирийсет и втората си дъщеря за нейното дело? Ами ако всичко това бе просто частица от безкрайно по-голяма схема, отколкото си бе представял някога? Нима още от едно време бе замислено той да свърши делото си с Рудолфо и новата библиотека и да отведе семейството си от Познатите земи?
Започна да забавя дъх и се зае с решаването на този нов пъзел.
Колко от децата му бяха част от това? От внуците? Започна да прави списък и да призовава лицата на синове и дъщери, внуци и внучки. Постепенно започна да отделя заподозрените.
Като малък той обожаваше баща си, почти толкова, колкото и се боеше от него, ала най-вече му се възхищаваше искрено. Възхитата бе породена от много неща, но едно се открояваше.
Тал Ли Там беше уредил семейството си добре, женеше се не за власт, а за таланти, трупаше бързо деца с различна кръв. Имаше близо сто жени и триста деца — най-голямата фамилия в историята на Ли Там, което бе наложило разширяване на владенията им на Изумрудения бряг. И въпреки това баща му познаваше всеки от синовете и дъщерите си по физиономия и име и бе винаги наясно с проблемите им.
До днес и Влад Ли Там вярваше, че е същият. Но сега си даде сметка, че отвъд имената и фактите, хора от фамилията — вероятно тези, на които вярваше най-много — го бяха предали. Нещо повече: бяха го сторили по заръка на бащата, на когото се възхищаваше толкова, ако можеше да вярва на Мал.
Уиндвир беше част от това предателство. Внезапно си спомни треперещата ръка на внука си, когато за пръв път му показа златната птичка и механичните й номерца. Момчето се бе разплакало. Чудеше се дали Мал бе плакал и после, когато златната птица бе прошепнала тъмната вест, че задачата е изпълнена. Влад се боеше, че семейството му е използвано по някакъв начин от външна заплаха. Изобщо не му бе минало през ума, че опасността може да идва отвътре.
Усети как гневът започва да пулсира в главата му, а в задушаващата стая сърцето блъскаше като бесен юмрук по врата. Затвори очи зад превръзката и си внуши да се успокои, забавяйки пулс и дишане. Нека гневът се превърне в сетиво. Върна се към списъка.
„Аз съм твоят кръвопускач. Аз съм твоят родствен лечител.“
Къде беше мястото на момичето в това уравнение? И какви бяха тези титли, които си приписваше? Със сигурност не беше част от фамилията, но когато спомена внука му, гласът й беше изпълнен с познание и интимност. Остави това разсъждение за по-късно и отново напъна въжетата, докато ръмжеше и плискаше водата. Не поддадоха, в което не се и съмняваше. Знаеше, че всичко е подготвено с грижливост и прецизност, характерни за Ли Там. Нямаше да има бягство. Каквото и да го очакваше, трябваше да го посрещне и да оцелее, поне за да разбере какво очаква света в резултат на действията на семейството му. Закле се, че ще преживее каквото и да са планирали смеещото се момиче и първият внук, за да разреши този лабиринт.
„Когато пристигнем, общата ни работа ще започне“, бе казала тя.
— Да — каза Влад Ли Там на мрака, който го обграждаше.
— Да — стори му се, че отвръща с шепот той.
> 9.
>> Рудолфо
Снегът премина в студен дъжд, когато Рудолфо и съгледвачите му пристигнаха в залива Калдус. Селището се бе разраснало през годините, но си оставаше малко. Високите кейове бяха празни през зимата, а ниските приютяваха местните рибарски лодки. В центъра имаше няколко по-широки двуетажни сгради, а по-малките бяха накацали покрай брега и навътре към гората.
Влажният въздух показваше дъха им във вечерното сияние и носеше миризма на горяща ела. Рудолфо подсвирна на хората си да слязат от конете. Отрядът тръгна покрай осветените прозорци и лаещите кучета, като тропаше силно с крака по калдъръма, за да оповести пристигането си.
Една жена с уморен вид отвори вратата си да надникне. Рудолфо я заговори.
— Добра жено — започна той, докосвайки шапката под качулката на наметалото си. — Ще ни упътиш ли към местната странноприемница?
Тя посочи.
— Назад и наляво от сградата на съвета.
Рудолфо се усмихна с поклон.
— Благодаря.
Когато стигнаха до странноприемницата, две момчета — мокри и кални от тичането в дъжда — ги очакваха да се погрижат за конете им. Рудолфо подаде юздите и изчака хората си да сторят същото. След това натисна с облечената в ръкавица ръка бравата и отвори вратата. Приглушените разговори секнаха, размътените погледи се вдигнаха от дървените чаши.