— Това са лоши вести — заговори той с прегракнал глас. — Огледах телата и познах внука си.
Уинтърс се сепна и дъхът й излезе със свистене. Надяваше се, че звукът не се е чул толкова силно, колкото звучеше в ушите й. Но тревогата й беше напразна, защото и останалите реагираха по същия начин.
Беше наредила да изложат телата в шатра, за да могат да бъдат разпознати. Да не бъдат погребани, където са паднали, беше чудовищно нарушаване на традициите. Но екстремните обстоятелства изискваха екстремни мерки. Не биваше да остави дори и най-свещените традиции да попречат на разгадаването на този уимски лабиринт. Въпреки всичко тъжеше, че душите им ще се скитат по земята, неспособни да намерят пътя към Долните земи и очакващия ги дом.
Тя огледа кръга.
— Има ли и други познати?
Бавни кимания и сведени погледи. Един от старците прочисти гърло:
— Синът на най-малката ми сестра е сред тях.
Останалите също се включиха. Един беше познат, но не роднина. Друг беше съпруг на внучка на приятел. От шестимата само двама не бяха разпознати. Но Уинтърс знаеше, че рано или късно ще научат кои са. Тя премина към следващия въпрос.
— Ако нападението беше само в Деветте гори, би могло да е просто изолиран инцидент, организиран от шепа хора. Но има още жертви сред другите владетелски домове. — Тя огледа присъстващите и всички кимнаха. — Тези атаки са добре планирани, изчислени прецизно и изпълнени внимателно, точно като Първопадналия танц в нощта на най-зелената луна.
— И с помощта на старите и забравени пътища — добави един.
Забравени и забранени. Единствените кръвни магии, които бяха останали след прочистването, бяха гласовите, които се използваха при война и коронация. Но явно старите методи бяха възстановени и употребени без знанието на съвета и кралицата.
— Боя се, че в нашия дом има разкол и разделение. Трябва да го открием и отстраним с всякакви средства. Освен това трябва да внимаваме и за нашите граници. Отдавна предизвикваме респект у съседите си чрез страх, но крачката между тъга и омраза е малка. А те знаят, че блатните са виновни, защото също разполагат с тела за доказателство.
Най-възрастният проговори отново.
— Реакцията ни на техния гняв ще е по-силен отговор от всяка военна проповед.
Уинтърс кимна.
— Съгласна съм.
— Трябва да се готвим за война — добави друг.
Тя се обърна към него.
— Ние сме родът на Шадрус. Войната се готви за нас и ние винаги я посрещаме, така отрежда тъгата ни.
Най-възрастният се обърна към другите.
— Ако сторим повече от необходимото, ще изпратим послание. Нашите съседи са объркани и може да видят в тези атаки нещо повече. Ние бихме сторили същото. Това, че Ханрик, когото смятаха за наш крал, е сред загиналите, може да намали страха им.
„Но не и гнева им.“ А и доколкото знаеше, тези убийства бяха нещо повече. Толкова скоро след падането на Уиндвир, определено изглеждаха като нещо по-дълбоко.
— Какво предлагаш? — попита друг от старейшините и тя въздъхна.
— Да открием болестта в тялото ни и да я премахнем. Вие сте дванайсетте, уважавани и обичани от всички. Открийте истината в клановете си. — Уинтърс погледна плетения трон. — Призори ще взема трона и ще изкача върха, за да се провъзглася. По-рано, отколкото баща ми би искал, но времето за прикриване свърши.
Всички кимнаха в съгласие.
Тя отвърна със същото и отново удари дръжката на брадвата в камъните, за да закрие съвета. Старците се надигнаха и започнаха да се разотиват бавно, а водачът им се приближи до нея.
— Ще бъдеш мъдра кралица — прошепна й той, — но се боя колко дълго ще управляваш.
Тя пое дълбоко дъх и се надигна.
— И аз се боя, татко.
— Искам да ти покажа нещо, за което молех боговете да не е вярно. В шатрата, където лежи внукът ми.
Той се обърна и изчака останалите да се изкачат по изсечените стъпала към тесния коридор и студената нощ. Щом стъпките им заглъхнаха, тръгна в същата посока и Уинтърс го последва.
Изкачиха се мълчаливо и излязоха в нощта, която миришеше на пушек и предстоящ сняг. Шатрата беше наблизо, пазена от двама мъже с копия, надвесени над лампа. Старейшината кимна, взе лампата и влезе вътре. Уинтърс влезе след него.
Шестимата лежаха върху купчини сняг, лицата им бяха бледи и изкривени от мъчителна агония. Всички бяха облечени, освен един — той бе увит с промазан плат, зашит от мъчителя на Рудолфо. Но сега шевовете бяха разрязани.
— Внукът ми — каза старейшината със скръбен шепот.
Уинтърс усети бодване от срам. „Доведе ме, защото сме разрязали роднината му.“