— Съжалявам, но трябваше да го сторим. Горяните искаха да знаят как е умрял без сериозни рани. — Спомняше си смътно доклада на речната жена и мъчителя, който бе извършил аутопсията. Останалите нападатели също бяха мъртви, някои дори без да бъдат наранени. Телата им просто бяха отказали насред бягството. Когато помолиха да прегледат и тях, Уинтърс отказа, като заяви, че каквото е убило един, е убило и другите. Помнеше го, макар в началните дни след смъртта на Ханрик всичко да й беше като в мъгла.
— Не — поклати глава старейшината. — Не става дума за това. — Той се наведе и отметна платнището със старческата си ръка, разкривайки тялото на рошав младеж.
Уинтърс погледна накъде сочеше пръстът на стареца и се зачуди как не го е забелязала по-рано.
На гърдите имаше непознат белег, малко по-голям от стиснатия й юмрук. Тя се наведе да го огледа и я лъхна миризма на смърт.
— Бил е порязан — установи тя. Белегът беше розов и наскоро зараснал. По формата си личеше, че е специално направен, макар да не можеше да я разпознае. — Знаеш ли какво е?
Старейшината вдигна поглед. Сълзите се стичаха по бузите му, отмиваха калта и пепелта надолу към сивата му брада.
— Да. Това е светотатство.
Той покри тялото и отиде при следващото, разкопча коженото елече и мръсната вълнена риза. Над сърцето имаше същия символ.
Уинтърс го изгледа как стори същото и с останалите, като всеки път загръщаше внимателно дрехите след огледа.
— Забравеното наследство се върна — каза той. — Но малцина ще го познаят, защото тези времена са заровени в двехилядолетна забрава. — Влажните му очи срещнаха нейните и тя усети как стомахът й се свива. — Малцина знаят за това. По-добре да изгорим телата, преди да се е разчуло.
„Ще изгори тялото на внука си само за да скрие това.“ Желанието да стори нещо, което бе в такъв разрез с вярванията им, потвърждаваше ужаса, който се четеше в очите му.
В тях имаше страх, смесен с мъката, и внезапно тя също не можа да удържи тъгата си. Уинтърс изхлипа веднъж, но се насили да потисне сълзите и да срещне погледа му.
— Какви са тези белези? — попита, макар да се досещаше. Тя беше най-запозната сред народа си с историята, която бяха избрали да забравят. Макар сънародниците й да не желаеха повече да знаят миналото, андрофрансините, с тяхното постоянно разкопаване на гроба на Стария свят, не забравяха нищо. Нейният учител, избягалият книжовник Терциус, който бе починал преди пет години, я бе научил дори на това, което тя не желаеше да узнава. Той не разполагаше с книги, за да й покаже нагледно, но и думите бяха достатъчни.
Старецът не отговори и Уинтърс настоя.
— Кажи ми, какво означават?
Гласът му беше пълен с отчаяние, когато отговори:
— Това е знакът на дома И'Зир, белег за притежание на слуга.
Навън в далечината вълк започна да вие по издигащата се луна.
>> Джин Ли Там
Следобедното слънце се показваше през високите прозорци на кабинета на Рудолфо и затопляше врата на Джин Ли Там, която седеше на писалището. Тя вдигна поглед от документите, над които бе прекарала последните четири часа, и разтърка очи, опитвайки да прогони прилошаването и главоболието, които се появяваха всеки ден.
Вече разбираше защо речната жена бе настояла да сподели кърменето с някого и знаеше, че и Линей не се чувства по-добре. Ако трябваше да понася сама целия товар, пробождането между слепоочията и паренето в стомаха щяха да я повалят. Въпреки всичко двете не се оплакваха една на друга. За Джин Ли Там беше въпрос на гордост. Тя мразеше усещането, че някой друг храни детето й и че лекарствата, които бяха дали живот на слабините на Рудолфо, сега заплашваха със смърт тяхното бебе.
„Това са последствията от моите действия.“
Кърмачката дремеше заедно с Иаков в покоите, които се намираха на три врати по коридора. В началото Джин ирационално настояваше дойката да се грижи за бебето в нейните покои, но бързо й стана ясно, че нуждите на Иаков не съвпадат с нейните желания. Той ядеше често и се будеше с тънки писъци, без да признава ден и нощ. Накрая се принуди да отстъпи и сега детето прекарваше равни интервали в стаята на Линей и в нейната. Въпреки всичко за стотен път откакто ги бе оставила, й се наложи да потисне нуждата да провери дали всичко е наред. Дали детето диша. Да знае кога за последно е накърмено. Да види дали сивият оттенък на лицето му чудодейно е преминал в здравословно розово.
Осъзна, че никога не се е интересувала как се справя Линей с отварите на речната жена. Понечи да отиде и да я попита, след което се засмя и седна обратно. Трябваше да остави момичето да си върши работата.