Не беше възможно. Тя започна да анализира данните, както баща й я бе учил, и отговорът я разтърси.
„Това е дело на клана Ли Там.“ Внимателно планирано и грижливо подготвено. Сега виждаше нишките, стигащи чак до блатата. Сърцето й се сви. Нишката водеше отвъд кръвно омагьосаните нападатели. Чак до…
Каза го на глас, защото просто не можеше да спре.
— Уиндвир — прошепна дрезгаво тя.
Беше тъга, която носеше заедно с бебето си, зъби, дъвчещи през нея, докато опитваше да разгадае собствената си роля в тъмните дела на баща си.
Остана дълго до прозореца, докато светлината от небето не изчезна и лампата не намаля съвсем. Баща й бе причинил всичко това или може би дядо й. Сложни разрези по кожата на света, уимски лабиринт, нарисуван с кръв, който бе изрязал андрофрансинския орден и сега използваше солените си ножове, за да реже по-дълбоко. Но защо? Тя продължи да стои и да се чуди.
Накрая Джин Ли Там седна на стола, засили лампата и се върна към недовършената си работа.
> 10.
>> Неб
Яздеха мълчаливо, приведени ниско на седлата, пришпорваха конете, доколкото им позволяваха магиите. Товарните животни ги следваха без усилие, водени от съгледвачите в тила. Копитата тракаха по широките камъни на уимския път, но вместо искри и громолене се чуваше леко потупване, защото магическите прахчета изкривяваха звука, както тези на съгледвачите — светлината. Околният свят прелиташе бързо покрай тях заради повишената им сила.
Неб се притискаше към седлото, приведен напред, оставяше студения вятър да се плъзга по гърба му. Опитваше да не отклонява очи от предния съгледвач, но вниманието му неизменно се връщаше към гледката. В разрушения свят, през който яздеха, имаше красота и тя теглеше сърцето му.
„И това са само покрайнините.“ Дълбоко в пустошта стъклените планини хвърляха кървави сенки над гори от кости. Близо до мъртвите градове имаше обширни стъклени равнини, където моретата се бяха изпарили и солта им се бе сляла с пясъка в остри дюни, над които свистеше вятърът. Нощем под светлината на синьо-зелената луна там ловуваха създания. Неописуеми остатъци от отминала епоха, докарани до лудост от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И'Зир.
Беше ги виждал в сънищата си и не се съмняваше, че го очакват някъде напред.
Но засега пейзажът бе от обикновени скали, храсти и пясъци. Гранитни грамади, оформени от вятъра, и ниски рехави храсталаци. Изобщо не отговаряше на представите му.
Навлязоха в пустошта десет минути след металния човек. Дори да ги беше забелязал, той не им обръщаше внимание. Механичният се движеше бързо и преди да го изгубят от поглед, видяха, че продължава по уимския път на изток, а слънцето се отразяваше по металната му глава.
Неб се притесняваше, че вече търсят перла сред огромен океан, но се боеше да го сподели. Исаак яздеше нестабилно до него, а главата му се клатеше наляво-надясно, докато оглеждаше хълмовете край пътя.
Накрая Едрик излезе начело и обяви това, което Неб не искаше да изрича.
— Мисля, че го загубихме — каза капитанът и забави коня си. — Конете не могат да насмогнат, дори с магиите.
Останалите също намалиха.
— Мога да го настигна — заяви Исаак. Кехлибарените му очи продължаваха да се взират напред.
Едрик поклати глава.
— Трябва да останем заедно. Генерал Рудолфо не би искал…
Беше прекъснат, когато нещо твърдо отскочи от главата на Исаак с дрънчене. Малкият камък падна на пътя. Над тях се чу кикотене. Неб и останалите се обърнаха към каменните възвишения, които се издигаха наоколо.
— Разноцветни и метални хора далеч от дома — извика някакъв глас. Имаше нещо странно в интонацията — изтъняваше, където трябваше да е твърда, и обратно. — Без пепеливи хора да ги пазят.
Едрик изсвири тихо и съгледвачите посегнаха за лъковете, като обърнаха конете по посока на гласа. Капитанът впери взор натам.
— Не искаме насилие.
Още смях.
— Че кой иска? Ала в нишите на света насилието просто се случва! — Полетя нов камък, по-малък и във висока дъга, даваща достатъчно време на Едрик да се отдръпне. — Накъде яздиш толкова забързано, шарени човече? И без лопати и фургони?
Едрик повиши глас и отвърна.
— Аз съм Едрик, първи капитан на горянските съгледвачи. Тук сме по заръка на Рудолфо, генерал на Скитащата армия и владетел на Деветте горски дома.
В кикота се включиха нови гласове и той се понесе от камък на камък, изпълвайки небето с множество въпроси.
— Каква гора, шарени човече? Какъв генерал? Какъв владетел? Защо говориш глупости на сирачетата си? Праща те Лукспадре от запад. Признай си и вади заплащането. Ние ще те водим по-добре от Ренард.