Неб вдигна поглед. Исаак стори същото и очите им се срещнаха. Неб раздвижи бързо ръце. „Питай за Ренард.“ Едрик кимна.
Първият капитан отново завъртя коня си към гласа.
— Кой е Ренард? Къде да го открием?
— Никой и никъде. Сега говорите с Джофрус. Ренард е луд. Джофрус ще ви заведе до вашите разкопки.
Едрик присви очи.
— Защо не слезеш тук, да се разберем както трябва?
Този път смехът продължи повечко. Имаше някакъв странен тон, който дразнеше Неб. Сякаш долавяше опасност в него.
— Шарени хора с лъкове и ножове. Давате ли родство на мен и моите?
— Да — отвърна Едрик. — Засега. Ако спрете да хвърляте камъни.
Отгоре и отзад се чу шум от свличане на камъчета и Неб вдигна поглед. Появи се строен мъж, облечен в закърпена дреха от парчета груба кожа. Движеше се леко и сигурно, спусна се по хълма и застана наперено пред Едрик.
— Аз съм Джофрус, на вашите услуги — подхили се мъжът. — А това са хората ми. — Пет-шест глави се надигнаха иззад скалите. — Щом предлагате родство, приемам. Плащането за услугите се извършва според уговорката.
Човекът се държеше ненормално, но в началото Неб не можеше да прецени защо. После осъзна, че очите му никога не се спират. Шареха навсякъде. Лявата му ръка трепереше до тялото, а зъбите и венците му бяха черни от нещото, което предъвкваше, докато чакаше Едрик да заговори.
Накрая капитанът прочисти гърло.
— Искаш да ти платя. Какви услуги предлагаш?
— Ще ви водя добре. Където искате да отидете. — Мъжът помисли малко. — Безопасно.
— И какво трябва да платим?
Джофрус се засмя и подскочи като в танц.
— Ножове и месо. Месо и ножове. И шарени шалове за мен и моите.
Едрик погледна към Неб с повдигнати вежди и ръцете му се раздвижиха. „Дали може да му вярваме?“
Неб погледна към парцаливия мъж и отново към Едрик. По самата поза на капитана можеха да се прочетат мислите му. „Не.“
Обърна се към Исаак. Металният човек се взираше в посоката, където бе побягнала мишената им, а капаците на очите му се отваряха и затваряха, сякаш пресмяташе дистанцията.
Едрик явно също го видя и взе решение.
— Ще обмислим щедрото ти предложение друг път. Сега трябва да тръгваме.
Джофрус извика. Скочи и се завъртя, заудря гърдите си с юмруци. Над него, на скалите, останалите също започнаха да крещят.
— Шарени човече, защо ни обиждаш, след като имаме такова прекрасно родство?
Над глъчката се надигна нов глас. Беше дълбок и дрезгав, изпълнен с насмешка.
— Шареният е по-умен, отколкото предполагаш, Джофрус. — На пътя се появи фигура. — Може би знае, че единствените разкопки, до които ще го заведеш, са плитките дупки, където ще хвърлите оглозганите им кокали. Може Лукспадре да му е казал за пепеливите хора, които убихте и изядохте.
Подскачането на Джофрус секна. Той впери поглед във фигурата и Неб се изненада от гнева и страха, заменили предишното веселие. Новодошлият беше висок и тънък, увит в наметало на сив гвардеец. Под наметалото имаше расо на андрофрансински археолог. Прошарените му коса и брада бяха грижливо подрязани, а хитрата усмивка издаваше самочувствие. Очите му бяха твърди и яркосини. Носеше дълга, лакирана дървена пръчка с издутина в единия край, която лежеше спокойно в едната му длан. Мъжът пристъпи напред и вятърът развя наметалото и расото.
— Имаме родство с тези хора — изтъкна Джофрус, но отстъпи назад. — Почти постигнахме договорка.
— На мен пък ми изглежда, че се опитват учтиво да се лишат от твоята компания. — Мъжът отново направи крачка напред. — Аз няма да съм толкова любезен. Аз държа договора с пепеливите. У мен са кредитните писма и препоръките от Лукспадре.
Той вдигна лакираната пръчка и насочи единия й край към Джофрус. Неб видя, че е куха, и се зачуди за какво ли служи странната издутина. Нямаше нужда да се чуди дълго. Мъжът леко я стисна и от кухината като от дуло излезе сякаш цветен прашец и нещо малко, но твърдо уцели камъните до краката на Джофрус с учудваща сила, отскачайки към стената на каньона. Джофрус се дръпна назад и гневът му се замени със страх.
— Няма нужда, няма нужда — извика той и вдигна ръце. — Джофрус знае кога не е желан.
— Ако продължите да следите тези мъже — каза онзи с расото, — ще бъдете изядени и после ще разменя кожите ви с пустинната вещица за моркови и чушки.
Джофрус огледа смълчаните съгледвачи и главите, които се подаваха отгоре, и раменете му увиснаха.