— Няма родство. — Мъжът стисна челюсти и очите му се втренчиха в Неб, пълни с омраза и глад. Той се поклони превзето и започна да изкачва каменистия склон.
Новодошлият изчака да изчезне и се обърна към Едрик.
— Вие преследвате металния човек — каза простичко той. — Съмнявам се, че ще го настигнете, ако той сам не пожелае. — После погледна Исаак. — Тези са оправни и опасни.
Исаак не отвърна нищо. Духалата му свистяха тихо, а масивният жребец се местеше леко от теглото му.
Водачът огледа униформите им.
— Не сте от сивите гвардейци на Лукспадре, а си играете с неговите играчки. Приличате ми на горяни.
Едрик кимна.
— Светът отвъд Портата на пазителя се промени. Уиндвир падна. Орденът вече не съществува.
Неб очакваше, че новината ще има по-голям ефект. Мъжът само потупа куриерската торбичка, която висеше на износена каишка от врата му.
— Значи тези писма вече са безполезни. Чудех се защо от миналата година керваните внезапно спряха да се появяват.
— Лорд Рудолфо наследи владенията на ордена, включително и източната стража — продължи Едрик. — Упълномощен съм да спазвам и почитам всеки договор от негово име. Ти андрофрансин ли си?
Човекът поклати глава.
— Не. Но им служех от много време. Както и баща ми преди това. — Той пристъпи напред и протегна ръка. — Аз съм Ренард. На драго сърце ще ви заведа до Далечния град, където може потърсите помощ за залавянето на заблудената ви метална играчка.
Едрик сръчка коня си и се надвеси, за да стисне набързо ръката на мъжа.
— Аз съм Едрик, първи капитан на горянските съгледвачи на Рудолфо.
— Добра среща — кимна Ренард. Той се завъртя и посочи с тоягата си на североизток. — Далечният град е натам. Можем да го стигнем, преди да мръкне. — Очите му огледаха последователно капитана, Неб и накрая Исаак. — А и трябва да стигнем там преди залез. Пустошта е опасна нощно време.
Едрик присви очи.
— А как да ти се доверим, че ще ни отведеш точно там?
Мъжът се усмихна криво.
— Вие сте дузина, аз съм сам. А освен това… — Той отвори торбичката, порови вътре и извади намачкано писмо, което връчи на Едрик.
Първият капитан го прочете бързо и прокара пръсти по печата, преди да го даде на Неб. Беше препоръка, подписана от папа Интроспект преди двайсетина години, удостоверяваща, че Ренард, син на Ремус, се ползва с благоволението на негово светейшество и може да преговаря свободно от името на ордена по отношение на делата му в Стария свят. Неб не устоя и също докосна папския печат, преди да върне писмото. Беше виждал подписа много пъти, а бе разнасял пръстена с дни в джоба си, преди да го даде на Петронус сред останките на Великата библиотека.
Ренард се взря в него и намигна, извади парче черен корен от джоба си и го лапна.
— Ти си момчето на Хебда — каза той, докато дъвчеше. — Подранил си, но баща ти ми каза да те очаквам. — След това се завъртя, преди Неб да отвори уста. — Чака ни доста път — подвикна водачът през рамо. — Да тичаме.
Започна да подтичва и премина в спринт. Едрик подсвирна да потеглят. Неб се чудеше как този странен пустинник си мисли, че би издържал на темпото на омагьосан кон. Но докато пришпорваха конете си напред, забеляза, че Ренард няма проблеми да се движи с крачката им. Краката му шляпаха по широките плочи на уимския път, а главата му бе отметната назад. Смееше се диво.
„Баща ти ми каза да те очаквам.“
По-късно щеше да го попита. Но сега нещо се случваше с него. Нещо, което не можеше да измери и обясни.
Неб се приведе на седлото, а нещо се настани в душата му и почна да се разраства. Сякаш бяха преминали истинската граница на мястото, което копнееше да посети цял живот. Въздухът носеше аромат на изгорени подправки и древен прах. Вкусът беше горчив, а слънцето висеше в ясното и безоблачно небе, сякаш го призоваваше да се смее, да се отдаде на животинската лудост и да хукне с вятъра към отдавна забравени места. Към гробищата на светлината от отминалата епоха.
„Това място ще ме съблазни и ще ме погълне, ако му позволя.“
С осъзнаването на това Неб изтри усмивката от устните си и се съсредоточи над пътя, който се виеше под шептящите копита.
>> Рудолфо
Когато завиха по алейката и наближиха малката колиба с навеса за лодки, споменът за мястото удари Рудолфо като юмрук.
„Бил съм тук и преди.“
Неговите хора бяха проследили омагьосания гвардеец до това място и го наблюдаваха цяла нощ зад прикритието на близките храсталаци. В късното утро Рудолфо се нагости с най-доброто в кръчмата — яйца на очи, печена сьомга с картофи и сладникава тъмна бира — и пристигна с останалите си хора. От навеса бяха потеглили две птици, а в колибата не се забелязваше никакво движение. Прозорците и вратата бяха затворени, а от комина не излизаше дим.