Когато войникът свърши и се отпусна на мръсното ложе, Рудолфо знаеше всичко необходимо. Взе бележката и добави собствения си код. Обработи всяка буква, всеки наклон и всяко петънце. Извади следващата птица и завърза промененото съобщение към крачето й със зеления, мирен конец.
Внезапно си спомни за друга птица, преди година, носеща същия конец към лагера на Сетберт в покрайнините на унищожения Уиндвир. И това съобщение бе почти толкова лъжовно, колкото и онова. Погледна към останалите макари, разпилени на масата.
— Трябва всичките да са червени — каза той на глас, който прозвуча по-уморено, отколкото предполагаше.
Рудолфо занесе птицата до прозорчето, прошепна име и я метна към сивото небе.
>> Петронус
Около Петронус се носеха приглушени гласове, докато ескортът му го превеждаше през улиците. Той беше омагьосан и с превръзка на очите. Здравите ръце го поддържаха и насочваха, защото краката му бяха омекнали като масло. Главата му кънтеше от шума на сърцебиенето.
— Ще се оправиш — каза му сутринта с усмивка Рейф Мерикю. — Може да имаш кошмари, но на следващия ден ще си като нов.
Петронус неохотно бе позволил на пирата да намаже с прах раменете, ходилата, челото и езика му. След това усети как стомахът му се разбунтува, стаята се развъртя и магиите подействаха.
В момента преминаваха бързо през нещо, което звучеше и миришеше като рибен пазар. Заслуша се за някаква подсказка къде се намират, но цялото му внимание бе заето с това да остане на крака и да върви напред. Не знаеше как Гримлис и хората му се оправят толкова добре, след като бяха започнали доста късно да употребяват праховете. А имаше и хора, като съгледвачите на Рудолфо, които бяха привикнали към магиите и ножовете още от деца. Това го изумяваше.
Усети нов спазъм в стомаха, от който дъхът му секна, и залитна.
— Ще повърна — измърмори приглушено.
Никой не отговори, но ръката на рамото му го стисна успокояващо. Трябваха му няколко мига, за да осъзнае съобщението.
„Почти стигнахме.“
Нямаше идея чия е ръката, а и не го интересуваше. Просто се съсредоточи да мести единия крак пред другия. Опита да си припомни някоя от стотиците франсински медитации, с които се успокояваше навремето, но нищо не можа да заглуши бумтенето на сърцето му, смесващо се с биенето на стотиците останали, които чуваше. Усещаше рязкото вдишване и издишване, оплетената какофония на хиляди прости действия, засилени заради ефекта на магиите. Сега разбираше защо са забранени от Правилата на родството, освен в най-екстремни случаи.
Усети как следобедната светлина, която пареше на главата му, изчезва и го обгръщат сенки. Под кожените му ботуши имаше солидни каменни стъпала. Скупчените тела около него го поведоха надолу, като течение на река. Хладен въздух облиза ръцете и лицето му.
Завиваха и завиваха, сякаш в истински уимски лабиринт. В един миг го отделиха от останалите и Петронус отвори уста да запротестира. Но преди да успее, ръката се върна на рамото му. „Твоят домакин желае да останете за малко насаме.“
Петронус се стегна и позволи да бъде въведен навътре в лабиринта.
Накрая спряха и няколко ръце му помогнаха да седне на стол. Махнаха превръзката и силната светлина жегна очите му, накара го да примигва.
— Когато бях на десет, те чух да говориш в Картас, в Годината на падналата луна — произнесе някой в другия край на стаята. — Две години по-късно скърбях за смъртта ти и се заклех да отмъстя с целия устрем на дванайсетгодишно момче. — Последва пауза. — Когато дадох обет в ордена, сторих го под твоя портрет във Великата библиотека.
Петронус се обърна към гласа. Високият мъж с рошава брада и очила се усмихваше.
— Още си под ефекта на магиите. Извинявам се, отче. Знам, че… не са приятни.
Петронус отвори уста и усети, че е пресъхнала. Побърза да оближе устни.
— Значи си андрофрансин?
— Бях. — Усмивката на мъжа угасна. — Сега пазя друга светлина.
Петронус разрови паметта си за кодираните съобщения. Как му беше името? Внезапно си спомни.
— Значи ти си Есаров, демократът.
— Аз съм — кимна мъжът.
Петронус се засмя.
— Здраво пипаш. Колко от градовете вече се присъединиха към конгреса ти?
— От вчера са четири.
Помнеше декларацията, която Есаров и другарите му бяха заковали на вратата на марионетния съвет на губернаторите. Беше смел ход, веднага след неоправданата атака на Сетберт срещу Уиндвир и последвалата война. Икономиката беше срината, а войната загубена, така че от малкото семе на недоволството бе покълнала истинска революционна гора, а в основата бе този мъж — авторът на декларацията.