Баща й я бе потърсил четири пъти за тези петнайсет години. Последния път му трябваше рецепта за зачеването на сестра й от горянския крал — относително проста работа. Всяка задача пристигаше с малко информация, но тя се залавяше за работа с радост. И въпреки че бе готова да даде всичките си пари, за да зарадва баща си, Влад винаги възнаграждаваше труда й щедро.
Но миналата година пристигна тройно кодираната бележка и тя разбра, че баща й за пръв път е срещнал нещо, което го е променило. Страх, основан на уважение, го бе накарал да отстъпи. В рамките на няколко седмици след това съобщение, довело до първия скандал за целия им брак, двамата с Барик събраха каквото не можеха да изоставят, продадоха останалото и пристигнаха в имението на Там, където Желязната армада се товареше. Бяха се включили в работата, докато Влад изгаряше книгите с делата на семейството им и се готвеше да побегне от Познатите земи.
„Или да тръгне на лов?“
„Може би и двете.“
След седем месеца в морето, през които се движеха спокойно, но методично, нещо се бе случило. Армадата бе намаляла наполовина и въпреки че усещаше импулсивно желание да разбере, знаеше, че има много малки шансове да открие какво се е случило с баща й и останалите.
„Спасявай каквото можеш.“ В тези думи имаше обреченост и въпреки че таеше надежда, си даваше сметка, че някоя нощ, когато се измъкнат и заплават по курс, известен само на нея, щеше да седне на претрупаното писалище в тясната капитанска каюта на новия флагман. Щеше да си позволи миг на тъга и да съчини поема в чест на гибелта на баща си.
Докато мислите й се носеха в тази посока, краката й шляпаха по пясъка и Рае не спираше да дава заповеди. Бяха минали години, но успя да поеме с лекота командването, полагащо й се като на най-възрастното дете на Влад в отсъствието на първородния син и първия внук.
Щом брегът се разчисти, тя обиколи селото, за да е сигурна, че не са забравили никого, и тръгна към последната лодка.
Лицата на дневния бащица и хората му издаваха объркване. В очите на младата племенница личеше тъга и изненада. Хората очакваха по-дълго посещение — и по-сериозни опити за затвърждаване на родството между Влад и момичето. Въпреки дипломатичността на Рае местните не разбираха защо бързат да си заминат, а тя не желаеше да ги тревожи.
„Ако за тях има опасност, предупрежденията ми няма да им помогнат. По-добре да заминем с най-малко приказки.“
Тя застана на прибоя и топлата вода погъделичка глезените й. Вдигна ръка за сбогом и видя как вождът и семейството му сториха същото.
След това позволи на младежите да я вдигнат на борда и впери очи на североизток.
Пясъкът й казваше накъде да бягат. Единственото място, където никой не плаваше в днешно време.
„Към Познатите земи и после покрай рога.“
Тъмна птица кръжеше в небето над нея. По-голяма и по-черна от чайка, летяща в разширяващи се кръгове.
„Някакъв гарван.“ Не на място в морето, но не съвсем невъзможно да се намира там.
— Много си се отдалечил от пътя си — каза тя на птицата.
Съществото сякаш я чу, спря да кръжи и полетя бързо като стрела на юг.
„Каква плячка дебнеш?“ Знаеше, че този въпрос се отнася както за птицата, така и за баща й, също заминал на юг.
Рае въздъхна и се настани на неудобната пейка, насочвайки съзнанието си към комплекса от стратегии и заблуди, с които трябваше да ръководи семейството от името на баща си.
>> Уинтърс
Хранилището на Книгата на сънуващите крале беше задушаващо горещо и Уинтърс разкопча предницата на ризата си и започна да си вее с нея в пазвата.
Навън имаше прясно навалял сняг и предстоеше виелица. Как така тук бе толкова горещо?
Тя тръгна бързо по спираловидното стълбище в пещерата. Стигна до последната глава, като проследяваше отбелязаните дати по всеки том. Протегна ръка и остави мръсна следа по тях.