Вече три дни мъкнеше този товар и днес най-сетне щеше да положи трона си в тънкия въздух на върха на света и да провъзгласи началото на управлението си.
Ханрик бе сторил това веднъж от нейно име — усилие, което чак сега оценяваше напълно. Благослови го в този миг и заплака, докато продължаваше да върви. Не скърбеше за загубата му. Сълзите й бяха заради предстоящата работа. Нещо в мъкненето на трона на гръб и усещането на каишите, стягащи плътта й, говореше за тежестта на ролята. „Аз съм блатната кралица.“
— Аз съм Уинтерия бат Мардик — промърмори тя под нос. — Истинският наследник на Плетения трон и Сънуваща кралица на моя народ. — Беше повтаряла думите, докато не ги наизусти напълно.
Фантазираше за този ден, откакто се помнеше. Знаеше, че ще е кървав ден, но се надяваше на по-бавно изкачване, може би през пролетта, след рождения й ден. В тези момичешки мечти Ханрик крачеше до нея. Вървеше отзад и я окуражаваше. Хората й посипваха пътеката с цветя и тя се изчервяваше от тяхното обожание.
След като се запозна с Неб, мечтите се обогатиха. Вече и той се изкачваше с нея, а тя беше невястата на Водача, заемаща трона, който й се полагаше като кралица.
В реалността качването беше болезнено, студено и абсолютно самотно. Предприе го, защото бе необходимо, и щом стигна до върха, разкопча коланите и завъртя плетения трон към вятъра. Отвори манерката и изсипа киселата кръвна магия в устата си. Вкусът беше тръпчив и трябваше да се насили да го преглътне.
Зачака, като броеше наум.
Когато отвори уста, гласът й се понесе като водата, падаща от небето върху народа й. Полетя над земята и стигна като шепот до отдалечени градчета и ферми, след като бе изминал ясен и силен стотици левги.
— Аз съм Уинтерия бат Мардик. Аз съм истинският наследник на Плетения трон и Сънуваща кралица на народа ми.
Повтори го още два пъти и седна на трона.
Остана така, мълчаливо вгледана в земите си, докато слънцето не започна да се спуска на запад.
Щом то се скри, Уинтърс се обърна на запад и изчака светлината да изчезне.
След това стана и отново закопча каишите.
Въздъхна, вдигна товара си и започна да слиза в поредната студена нощ.
>> Неб
Неб се стресна, когато нечии здрави ръце го разбудиха, а студеният планински въздух и топлината на жената от сънищата му изчезнаха. Едрик се бе надвесил над него и изглеждаше мрачен на бледата светлина от лампата в плевнята, в която спяха.
Неб кимна, че е буден, и изпълзя от завивките, за да нахлузи меките си ботуши. Чудеше се дали водачът им се е завърнал.
Ренард удържа на думата си и ги заведе до Далечния град тъкмо преди слънцето да изчезне и да бъде заменено от пулсиращите звезди. Помогна им да спазарят нощувка в една плевня, миришеща на кози и прасета, и тръгна да събира полезна информация.
Малкото селище бе по-навътре в пустошта, отколкото Неб очакваше. Доста по-навътре, отколкото се виждаше от височината на Стената на пазителя. Беше чувал истории за Далечния град, но бяха доста мъгляви. Като дете запълваше празнините в тях с герои и описания от романтичните археологически истории. Реалността беше разочароваща. Неб намали лампата и се измъкна под звездното небе, като затвори вратата. Едрик го очакваше в по-дълбоките сенки, зад ъгъла на плевнята. До него стоеше Исаак. Очите на металния човек бяха затворени, но зад капаците прозираше светлина, а в тялото му се чуваше свистене на пара и скърцане на части.
— Изчислява — обясни тихо Едрик. — Ренард му показа карта, преди да тръгне. Търси възможни маршрути, по които може да е поел другият ни приятел.
Неб погледна към мехослугата за миг и каза това, което Едрик очевидно си мислеше.
— Не знам как бихме могли да го открием.
Капитанът кимна.
— И аз. А и честно казано, не съм сигурен, че трябва да се опитваме. — Той замълча и Неб го изчака да продължи. В гласа на младия капитан се бе появил тон, който не беше чувал никога в гласовете на горянските съгледвачи — нотка на колебание, граничещо със страх. — Изпратих три птици към стената. Всичките се върнаха с недокоснати съобщения. Две бяха ранени. Според последните вести от горите Рудолфо търси дискретно Влад Ли Там, а Пилос и Тюрам събират армии, гледайки на север. Времената не са добри да тръгваме на непосилна задача, без възможност да изпращаме вести.
Неб се замисли.
— Мислиш ли, че Ренард може да ни помогне?
Едрик сви рамене.
— Не съм сигурен, че това, което предлага всъщност, е помощ. — Той кимна към Исаак. — Тези метални хора със сигурност са истинско чудо, но в онзи има нещо смъртоносно… Не е като Исаак. Сигурен съм, че по ръцете му има кръв и не би се поколебал да пролее още.