Посетителят се изхили.
— В недрата на планината има повече проходи, отколкото предполагаш.
Тя усети страх и се потопи повече, като отстъпи назад, без да откъсва очи от посоката, откъдето звучеше неочакваният глас.
— Който и да си, със сигурност разбираш, че моментът не е подходящ.
Външният свят вярваше, че калта и пепелта на блатните са признак на лудостта на народа им, но истината бе различна. Те отмиваха старата пръст поне веднъж седмично и нанасяха нова, внимателно заплитаха костите и клончетата в косите си. Всяка заплетена плитка бе молитва към дома. Освен по време на сън или в случай на смърт, когато роднините измиваха покойника и мажеха тялото му с кал за последно, беше нечувано да се види гола кожа без символа на тяхното тъжно изгнание.
— Уверявам те, че не те виждам. Не мога да наруша традициите. — Фигурата се приближи и Уинтърс отстъпи отново, търсейки камък в плитката вода.
Не напипваше нищо.
„Мога да викна стражите“ — помисли си. Само че не им бе казала, че ще се къпе. Те пазеха пред входа на пещерата, поне на левга над нея, отвъд извитите каменни коридори. Нямаше да я чуят.
— Спри.
Но фигурата продължи, докато не се показа възрастен мъж с рошава брада и коса. Мръсотията по него го оприличаваше на народа й, но тя бързо съзря, че има нещо различно. Някога бялата брада бе боядисана в редуващи се земни цветове и заплетена по непознат начин. Мръсотията по лицето му бе оформена в знаци, преплетени като мозайка. Очите му бяха с цвят на мляко и когато стигна до ръба на басейна, мъжът спря. Гледаше в нейна посока, но не право в нея.
„Сляп е. Но въпреки това познава дома ми по-добре от мен.“
— Кой си ти?
— Аз съм Езра. Бях пазител на книгата по времето на баща ти и на неговия баща. Преди очите ми да повехнат и да открия нов взор.
Уинтърс се взря в него, но знаеше, че няма как да го познае. По нейно време тази роля беше поета от Терциус, а след смъртта му бе решила да не избира нов пазител. Сънищата за дома бяха станали по-интензивни и това я убеди, че няма нужда. Старейшините се бяха съгласили. Тя усети, че стиска челюст, и преглътна.
— Защо си тук?
Старецът се усмихна.
— Нося вест за сигурност и утеха. Тези наглед мрачни времена, които са те обгърнали, са просто родилни мъки. Когато отминат, ще откриеш истинското си място. Започва нова епоха.
Уинтърс внезапно бе заляна от вълна от гняв.
— Нямам нужда от твоята сигурност и утеха. Спри да говориш с уимски кръгове и карай направо.
Възрастният мъж се усмихна.
— Приличаш на баща си. — Той се изхили. — Много добре. Ще карам направо. Децата на П'Андро Уим плащат за гнева на баща си. Градът им не съществува, а унищожаването на Уиндвир променя всичко.
Уинтърс присви очи.
— Обясни. — Внезапно усети хладна тръпка и приклекна във водата, взряна в тунела, водещ към спалните покои и тронната зала над тях.
— Чела си и си сънуваха за намирането на дома. — Мъжът понижи глас. — Но книгата е родена във времена на изгнание. Преди това тези земи ни бяха дар, на нас и на горяните. Знаеш, че е вярно. Бяха ни отнети. И оттогава сивите раса и техните стражи ни потискаха, като следваха така наречените евангелия на Уим, този богоубиец. — Чу горчивината, с която той произнесе „богоубиец“, и потръпна отново въпреки горещата вода. — Време е за ново евангелие. Време е за истината: няма дом за откриване, но има готов за вземане.
„Няма дом за откриване?“ Неверността на тези думи я заля.
— Говориш лъжи. Видях нашия дом. А появата на Водача вече е предопределена. Срещнах го. — „Вкусих устните му. Видях раните в очите му и усетих биенето на сърцето му по тялото си.“
Езра поклати глава.
— Не. Може би едно време надеждата ни бе такава, но сега се надига нова. Казвам истината. Сама го знаеш. Сънищата се промениха, те променят и Книгата на сънуващите крале. Не видя ли светлината, не усети ли топлината, когато бе погълната?
Споменът за това още я преследваше, но тя не каза нищо.
Езра повтори:
— Няма дом за откриване, но има готов за вземане.
„Вземане?“ Уинтърс усети спазъм в стомаха си. Предишния път не бе осъзнала думите му. Внезапно си представи голото, изстинало тяло на Ханрик, докато го почистваха на снега в лабиринта на горянския крал. Видя блатните съгледвачи, застинали в смъртта си, убити от кръвните магии, носещи знака на И'Зир по кожата си. Усети приближаването на истината — имаше вкус на студено желязо. Гласът й прозвуча по-уплашено и стеснително, отколкото й се искаше.
— За какво говориш, старче? Обясни ми, ако някога си обичал баща ми.