Усмивката на Езра беше изпълнена с надежда.
— Започва Епохата на Пурпурната императрица. Време е да наденем мантията на великото ни наследство и да подготвим нейното идване. Вярваш, че се наричаме блатни, защото живеем в тези северни, мизерни блата. Но сега ти казвам, че не е така. Някога, отдавна, преди да докоснем тази земя при Първото падение, ние бяхме избраните. Създаващият народ, служещ на лунния маг, който падна.
— Били сме роби на хората, които разцепиха света с мечове и заклинания.
— Не — възрази той. — Бяхме щастливите служители не на хора, а на богове. — Езра направи нова крачка напред. — И ще бъдем отново.
Той разтвори горната част на робата си и слабата светлина освети белите белези на гърдите му. Уинтърс потръпна от екстаза, изписан на старото лице. Потърси думи и тези, които изрече, й бяха познати, макар да не знаеше откъде. Може би ги бе сънувала.
— Махай се, родствени гарване! — Гласът й прозвуча ясно и отчетливо. — Съобщението ти не е добре дошло в този дом.
Старецът се изхили.
— Съобщението ми е повече от добре дошло.
Но гласът на Уинтърс се повиши и изпълни пещерата, отеквайки над камък и вода.
— Махай се родствени гарване — нареди тя и се измъкна от басейна, изправяйки се пред стареца. — Съобщението ти не е добре дошло в този дом.
Хиленето премина в гръмък смях и мъжът започна да отстъпва, докато сенките не го погълнаха. Накрая смехът заглъхна и Уинтърс усети как гневът и ужасът се отцеждат от нея и раменете й увисват.
Тя взе памучната кърпа от купа с дрехи да се избърше, но продължи да чува думите му.
„Ние бяхме щастливите служители не на хора, а на богове.“
По навик бръкна в пепеливата кал и намаза кожата и косата си. Стигна до гръдния кош и се спря, спомняйки си голата кожа над сърцето на стареца. Белият белег светеше като сняг в паметта й. Не беше розов като прясно зараснал, а дълбок и отдавнашен.
„И ще бъдем отново.“
Тя потръпна въпреки топлината в пещерата и й се прииска да не беше се присмивала на Неб, когато й предложи да тръгне с него за Деветте гори. „Ще ме вземеш ли за булка, Небиос бен Хебда? Ще ми вдигнеш ли горянска сватба с музика и танци?“
Трябваше да му каже „да“. Но въпреки тези мисли знаеше, че това не е нейният път.
„Танцуваме на музиката, която се свири.“ Така й бе казал Ханрик отдавна, когато баща й умря. „И без значение каква е мелодията, ако сме чистосърдечни, ще изпитаме удоволствие накрая.“
Сега единствената музика, която чуваше, бе арфата от сънищата й. Налудничавите пръсти на Терциус, бягащи по струните, докато светлината поглъщаше двехилядолетните сънища. Единственият танц, който виждаше, бе студеното, въртящо се желязо насред урагана от кръв.
Уинтърс не вярваше в богове. Терциус я бе научил. Но в този миг й се искаше да вярва.
Търсеше някаква по-висша сила, но призова само лагера под лунната светлина и топлите, силни ръце на момчето от сънищата й.
— Помогни ми да бъда чистосърдечна — прошепна тя на съня.
А песнопението продължаваше.
>> Рудолфо
Рудолфо осъзна, че от много отдавна не е изгребвал птичи тор. Усети, че се усмихва въпреки миризмата, и си представи що за гледка представлява с ръце, омазани с курешки.
Преди час свали тюрбана и нави ръкави, впрегна се за работа и сега се отдръпна да се порадва на птиците в почистените клетки. Единият от съгледвачите му похъркваше в импровизираното ложе, а другият беше на пост отвън.
Останалите бяха потеглили за Кендрик преди седмица. Рудолфо с двамата съгледвачи бе тук да поддържа съобщителния пост и да чака вест от Петронус — или който се падаше в другия край.
Отговор все пак пристигна, но Рудолфо не беше особено доволен.
„Ще изпратя да те вземат“, гласеше той. Почеркът на бележката беше непознат и сякаш не се виждаха кодове. Можеше да е пратена от всеки и въпросната личност да се появи във всеки момент.
Рудолфо знаеше какво щеше да каже първият му капитан, ако Грегорик беше жив. Въпреки това следваше инстинктите си и чакаше търпеливо. Насилваше се да повярва, че може да повери на мрежата на Петронус живота си и този на новородения си син.
През първите няколко дни обикаляше и кроеше стратегии, когато не посрещаше пристигащите птици. След това стана още по-неспокоен и започна да се захваща с всяка работа, която откриеше в навеса на Петронус.
Усмихна се на чистите клетки и се зачуди как нещо толкова мизерно може да донесе такава наслада.