Докато се миеше, реши, че насладата идва от факта, че чистите клетки са символ на малко ред в целия хаос.
Отвън се разнесе късо, тихо подсвирване и чувството изчезна. Дясната ръка на Рудолфо посегна инстинктивно към торбичката с магически прах на врата му, а лявата към съгледваческия нож.
Другият боец вече бе станал и посипал ходилата и раменете си, и поднасяше длан към устата си. Магията започна да действа и той се стопи в сенките, насочвайки се към отворената врата.
Рудолфо приклекна и зачака. Хората му си разбираха от работата и да ги остави да я вършат, бе най-високата чест, която можеше да им окаже. Въпреки това стисна ножа си в готовност.
Измина една минута.
В стаята се усети полъх.
Рудолфо долови леко почукване по ръката му. „Нещо наближава във водата.“
Той се намръщи, намери рамото на съгледвача и изпрати отговор. „Нещо ли?“
Пръстите на мъжа се поколебаха. „Прилича на лодка. Но е омагьосана.“
„Омагьосана?“ Рудолфо вярваше, че е възможно да се омагьоса кораб — съгледвачите втриваха масла в камите си, за да ги държат остри и скрити, защо да не можеше да се стори същото и с кораб? Той заряза разсъжденията и върна вниманието си към боеца. „Заемете позиции отвън“ — нареди му.
След това се омагьоса, извади ножовете си и го последва.
Тръгна през калния сняг, като внимаваше да стъпва във вече оставените следи. Насочи се към прикритието на едно борово дърво и се взря в залива.
Виждаше нещо — някаква форма във водата, която не бе там. Сянка, замъглена от дъжда, висока като кораб, движещ се по водата. Чуваше плискането на вълните по борда му.
Рудолфо зачака, ослушвайки се, докато спускаха лодка. Чу пляскането на веслата и се отдели от дървото, тръгвайки към кея.
Нямаше как да знае колко души са в лодката и какви са намеренията им. Все пак му се струваше, че приятели нямаше да пристигнат по този начин.
Чу скърцането на дърво в дърво и напрегна мускули.
Първият омагьосан моряк стъпи на кея и Рудолфо го изрита във водата, като отскочи назад.
— Не мърдайте — извика, — ако не искате да плувате в зимния залив като другаря си.
Хората в лодката явно се раздвижиха.
От водата се разнесе плискане, плюене и глас.
— Чакайте. Чакайте, проклети да сте.
Рудолфо познаваше гласа, но не можеше да се сети откъде.
Безразборното пляскане премина в по-равномерно плуване.
— Ще се покатеря — проговори гласът. — Не ме ритай пак, смахнато конте.
„Смахнато конте.“ Рудолфо си спомни думите и се усмихна. Колко години бяха минали, откакто ги чу за последно? Поне двайсет.
— Рейф Мерикю! Мислех, че си се удавил.
— Не без твоя помощ — изръмжа Рейф. — Богове, колко е студено. — По кея се появиха следи и сянката на подгизнал човек се изтегли от водата. — Каква, по дяволите, е тази ужасна миризма?
— Моята — отвърна Рудолфо. — Чистих клетките. — Той прибра ножовете и подсвирна на хората си да сторят същото. Подсвирна отново и след миг от навеса се появи вълнено одеяло, което подаде на омагьосания пират.
— Петронус ли те изпрати да ме вземеш?
Знаеше, че орденът бе използвал услугите на Мерикю през годините, и знаеше, че те не са никак евтини. Двамата с Грегорик бяха плавали с него като млади и им струваше цяло състояние.
Рейф взе одеялото и се загърна.
— Не точно Петронус. Неговият домакин се погрижи… дискретно, разбира се.
„Неговият домакин. Дискретно.“ Рудолфо се намръщи. Това обясняваше омагьосания кораб, макар че при последното плаване, когато с Грегорик бяха тръгнали към пустошта, пиратът не разполагаше с толкова напреднала технология.
— И къде по-точно е Петронус?
— Ще е по-добре да говорим на борда на „Родствената акула“. Ще кажа, че е в безопасност… засега.
— Трябва да говоря с него. — Рудолфо се чудеше дали това е вярно. Дали всичко, което му трябваше, не стоеше омагьосано и подгизнало точно отпреде му, на кея.
Рейф понижи глас.
— Тогава трябва да побързаме, горянски кралю. Заповедите ми са да освободя птиците, да затворя поста и да те поканя да тръгнеш с мен.
Рудолфо погледна от подгизналото одеяло към омагьосания кораб, който отстоеше на половин левга. Дъждът се засилваше и температурата започваше да пада. Той подсвирна на хората си и изпрати мълчаливо съобщение с пръсти по раменете им. Те отстъпиха и след десетина минути от навеса се разлетяха птици. Рудолфо използва времето, за да напише набързо съобщение до вкъщи и да го прати със собствената си птица, докато съгледвачите товареха багажа в лодката.