— Малко са, но си остават вторият най-опасен хищник в дълбоката пустош — продължи Ренард. — Не навлизат в чуждите територии от респект, а плячката им е достатъчно разумна. — Той извади от раницата си тънък матрак и го разстла на земята, след което измъкна две сгънати завивки и подаде едната на Неб.
Нещо в казаното от мъжа му направи впечатление.
— Ако те са вторият най-опасен хищник, кой е първият?
Ренард вдигна поглед и очите му застинаха като камък.
— Ние. — Постла завивката върху своята половина на матрака и се надигна, разпервайки ръце към помръкващия пейзаж. — Естествено, има и други заплахи — призраците и чудовищата от подземията на света, а и самата земя е достатъчно негостоприемна. Но ако говорим за хищници, човекът — или това, в което се е превърнал тук — все още властва. — Той свали трънливата пушка и стисна леко издутината в основата й. Неб чу лекото изщракване на заредения трън. Още не бе успял да огледа добре това чудо, но се надяваше, че ще има възможност, след като водачът му бе почнал да си развързва езика. — Тази вечер ще ядем месо. Ти събери дърва, а аз ще се върна след малко с вечерята.
Ренард тръгна със спокойна стъпка сред назъбените стъкла, които се простираха отвъд лагера им. Младежът разпъна завивката си и започна да събира клонки от сивите храсталаци. За трийсет минути успя да натрупа прилична купчина.
Ренард се завърна, мъкнейки окървавено тяло с дълга, тънка опашка. Пустинният плъх — почти с размерите на куче, бе одран и изкормен далеч от лагера.
— Има прясна вода на около левга западно — каза водачът, щом остави месото и посегна за огнивото си. — Утре можеш да се изкъпеш и да поизпереш дрехите си. — Погледна към раздраната униформа на Неб и сбърчи нос. — А може да е по-добре да ги заровиш. Имам резервна риза и панталон, които ще ти свършат работа за няколко дена.
В лилавеещото небе започваха да изгряват пулсиращи звезди. Синьо-зеленикавата светлина на хоризонта обещаваше, че луната скоро ще се издигне. Ренард се зае да готви плъха на пращящия огън, а Неб събу ботушите и се изтегна на коравата земя. Подпря се на лакът и загледа как водачът прави инвентаризация на общия им багаж. Човекът го забеляза и се усмихна.
— Ще те пременим в пещерата на Руфело. Може би утре, но по-скоро вдругиден. Стъклото ще ни забави малко.
Неб беше чувал много за Руфело, древния учен, запазил много от тайните на Младите богове в своята „Книга със спецификации“. Неговите чертежи, сглобени от безброй пергаменти, бяха осигурили връщането на мехослугите.
— Пещерата на Руфело ли?
Ренард вдигна поглед.
— Там има андрофрансинско хранилище с провизии. Имаха много добра организация.
Това звучеше смислено. Изпепелената пустош беше сурова, а големите разстояния, изминавани от експедициите, както и продължителните разкопки, правеха зареждането с провизии доста предизвикателно. Представи си цяла мрежа от хранилища, заредени и запечатани срещу природните условия и обитателите на тази негостоприемна земя.
Ренард извади едно парцалче и го намокри с вода от меха. Нави го и го тикна в малка дупка в основата на подутината на пушката.
— Утре трябва да я лакирам.
Миризмата на печено месо накара стомаха на Неб да изръмжи. Последните четири дена бе ял само пастърма, ядки и сушени кисели ябълки, при това в малки количества. Преди Ренард да развърже езика си, всички въпроси и оплаквания на младежа оставаха без отговор. Сега, докато просто седеше мълчаливо, спътникът му бе започнал да предлага информация съвсем свободно.
„Защо?“ Очите му се свиха.
— Вече си доста разговорлив.
Ренард се засмя.
— Вярно, така е.
Неб се завъртя настрани и подпря глава с длан.
— Защо сега?
Ренард го изгледа и за миг, Неб видя нещо в очите му, което го глождеше.
— Защото вече сме твърде далече и твоите приятели не могат да те открият — каза той бавно. — Нито ти да се върнеш. — Замълча и бодна плъха с ножа си. — Сега аз съм единствената ти възможност и работата ни може да започне в действителност.
Думите паднаха като камък в езеро и значението им изпрати вълни чак до ъглите на сърцето на Неб. Внезапно устата му пресъхна.
— Нашата работа?
— Да. Която баща ти ми завеща в деня на раждането ти. — Ренард погледна към младежа с пронизващо сините си очи. — Работа, за която с майка ти знаеха, че си предопределен, още преди да те заченат.
„С майка ти.“ Брат Хебда никога не беше споменавал майка му, а Неб бе твърде учтив да попита. Не, не учтив, а предпазлив. Просто се боеше, че ако вземе да разпитва, баща му ще спре да го посещава. Беше рядкост някой в ордена да признае дете, родено извън обетите за целомъдрие. Още по-рядко бе да се посещава такова дете в сиропиталището. Неб преглътна на сухо и прочисти гърло. Два въпроса се бореха за надмощие и той даде предимство на по-малко ужасяващия.