— Каква работа?
— Търсенето на дом.
Неб примигна. „Откъде знае? И как са знаели родителите ми?“ Главата му се завъртя и той изрече втория въпрос, макар да прозвуча по-скоро като твърдение.
— Познавал си майка ми.
През лицето на Ренард премина облак и той затвори очи, малко по-продължително, отколкото трябваше. След това изражението му се проясни.
— Да, момче. Познавах я.
Неб бе залят от още въпроси, но бяха толкова много, че остана мълчалив, смаян от целия разговор. Споделянето на сънища с Уинтърс му даваше поглед към блатните пророчества и мистерии. Знаеше за вярването й, че той е Водача. Но освен сънищата и вярата на момичето, което обичаше, нямаше други доказателства. Сега почти непознат човек, на когото нямаше особено доверие, му казваше, че това е работа, планирана от баща му и майка му, още преди да се роди.
Това го зашемети.
Ренард използва ножа си да премести месото от огъня, за да може да изстине. След това се обърна към Неб.
— Беше умна и красива. — Гласът му бе натежал от спомени.
— Какво стана с нея? — попита Неб, макар да не бе сигурен, че иска да узнае.
Но Ренард запази мълчание. Щом плъхът изстина, той го раздели наполовина и двамата започнаха да се хранят бързо и тихо.
Месото беше мазно и имаше дъх, но Неб му се наслаждаваше, сякаш беше печен заек от Деветте гори. Не можеше да си спомни по-добро угощение въпреки тишината.
Когато се навечеряха, Неб пропълзя под завивките и започна да брои звезди, но мислите за Уинтърс все го разсейваха. Чудеше се как е и какво прави в момента. Колкото по-навътре в пустошта влизаше, толкова по-малко сънища помнеше. Той пожела да я сънува тази нощ, да я намери някъде между сънищата — или да сподели сън с нея, — да й каже колко уплашен се е почувствал внезапно. Досега вярваше, че шансът го е довел дотук, заради преследването на металните хора заедно с този загадъчен водач. Но вече усещаше, че е намесена съдбата, отвъд него и блатната кралица.
„Той е познавал родителите ми.“ Нямаше доверие на пустинния водач Ренард, но му вярваше.
Неб остана буден дълго след като мъжът започна да диша равномерно, дълго след като луната достигна зенита си в небето. Мислеше за всичко и желаеше да заспи и да сънува.
Но когато най-сетне задряма, нямаше никакви сънища и се будеше непрекъснато от тази странност.
> 14.
>> Лисиас
Лисиас се чувстваше неловко без униформата и се надяваше, че не му личи. Таверната кипеше от живот, а той чакаше в сенките.
Съобщението бе пристигнало по куриер, а не по птица. Бе доставено от млад лейтенант, който имаше роднини сред отцепниците на Есаров. Поредното семейство, разделено от гражданската война. Лисиас го разбираше съвсем добре.
В крайна сметка и той бе дошъл тук основно заради семейството.
Огледа помещението с ясното съзнание, че е наблюдаван. Поне от няколко души. Есаров беше опитен и нямаше да организира среща, ако не може да контролира всичко. Лисиас спази инструкциите дословно и пристигна сам. Това бе в пълно противоречие с генералските му принципи — да се появи в чужд град за тайна среща с лидер на бунт, заплашващ устоите на обществото, което се бе заклел да брани. Среща в мрачна пристанищна кръчма, без униформа и заобиколен от симпатизанти на каузата, която заплашваше да разруши всичко.
Да, като офицер, обучен във военната академия на Познатите земи, това беше против всичките му принципи.
Но Лисиас знаеше, че бащинските инстинкти могат да смажат принципите на кариерата за миг. Беше длъжен да дойде.
Постара се да прикрие следите си, сигурен, че хората на Игнацио продължават да търсят изплъзналата се плячка. Шпионинът на Ерлунд не вярваше на никого — това бе основният му принцип. Фактът, че дъщерята на Лисиас бе омъжена за един от починалите съратници на Есаров, го превръщаше в обект от особен интерес.
„Аз съм тежест, за която се допуска компромис.“ Лисиас се усмихна насила.
Въпреки всички рискове бе пристигнал и очакваше Есаров.
„Искам да предложа прекратяване на военните действия, но ми трябва посредник.“ Кодираната бележка съдържаше допълнителни инструкции и свършваше загадъчно. „Имам информация за местоположението и състоянието на дъщеря ви.“