Колкото и да твърдеше, че е отдаден на дълга, всъщност бе дошъл тук заради последното изречение.
„Децата са ловджийска примка на сърцето.“
Една дългокрака жена с уверена усмивка го приближи и той вдигна ръка да я отпрати. Беше млада — по-млада от дъщеря му — и макар Лисиас да не бе против креватните приключения, чувстваше сериозно неудобство, когато станеше дума за платени отношения. Имаше достатъчно самотни жени и благосклонни слугини, когато се появеше желание, а с годините такива настроения го обземаха все по-рядко. Въпреки това тази беше достатъчно привлекателна и нямаше празния поглед на жена, прекарала дълги години в занаята.
Преди да успее да й махне, жената стисна устни и поклати леко глава. Лисиас я остави да се приближи.
— Търсиш ли компания? — попита тя тихо.
Той огледа помещението. Няколко моряци ги заглеждаха, но не знаеше дали вниманието им не е привлечено от тясната рокля и апетитните извивки.
— Да — кимна генералът.
Тя седна и задвижи пръсти. „Да поговорим малко, а после поискай ключ от барманката.“
Видя, че погледът й е корав. „Съгласен.“
Започнаха да разговарят тихо за времето и войната, докато Лисиас не усети готовност в тона й. След това вдигна пръст и кимна, когато привлече вниманието на барманката. Тя ги изгледа с разбираща усмивка и извади железен ключ. Погледна към Лисиас и го изчака да извади монета от джоба си. После я пъхна в престилката и му подаде ключа.
— Един час — каза тя на жената. — И да не вдигате много шум.
Момичето сбърчи нос, но се усмихна.
— Не мисля, че с този ще създадем проблеми.
Барманката се засмя, а момичето стана и му протегна ръка.
Жестът му се стори изненадващо странен. Може би защото бе минало много време, откакто красива жена му бе подавала ръка. За последно бе лягал с жена набързо и пиянски в разгара на войната. И го направи по-скоро за да покаже на офицерите си, че и той е човек, и да разпали лоялността им, отколкото за лично удоволствие. Хвана дланта й, твърде мека и малка в неговата.
Но стискането й беше здраво.
Лисиас стана и позволи да бъде отведен по стълбите.
Момичето го въведе в стаята и заключи вратата.
Вътре имаше тясно легло, малка масичка и единична свещ. Срещу леглото на дървен стол седеше мъж с роба.
— Генерал Лисиас? — вдигна поглед той.
Косата беше по-дълга, но Лисиас го позна, макар да бе остарял след слизането от сцената.
— Есаров. Поемаш голям риск, като идваш лично.
Есаров сви рамене.
— Този квартал е наш. Двайсет от най-добрите ми хора са в заведението, за да овладеят рисковете. — Той кимна към момичето. — Включително Саша.
„Използват жени във войната, под маскировката на равенство.“ Лисиас усети, че в гърдите му се разгаря гняв. Побърза да го потуши и заговори спокойно.
— Е, защо ме докарахте тук? — „И какво знаеш за моята Линей?“
— Искам да предложа прекратяване на военните действия и край на гражданската война.
Лисиас седна на леглото, без да чака покана.
— Така казваш. — Той опря лакти на лекьосаната покривка и се наведе напред. — Но преди да се съглася да посреднича, искам да чуя условията.
— Доста са прости. Петронус, убиецът на Сетберт, се предаде на Отцепническия съюз. Знам, че Игнацио държи високопоставен член на андрофрансинския орден някъде в подземията на надзорника. — Есаров се приведе напред и сините му очи заискриха зад очилата. — Петронус е готов да се предаде за процес в замяна на освобождаването на този човек. — Той се усмихна. — А аз съм готов да сложа край на войната, при положение че четирите града запазят избраните от народа губернатори, каквито са били първоначалните намерения на Заселническия конгрес.
Лисиас се намръщи. Градовете-държави се бяха обединили около надзорника по време на Първата горянска война, преди хиляда и седемстотин години. Беше суров урок, платен с кръв. За да има силна и единна войска, трябваше да има обединено, централизирано управление.
— И вярваш, че Ерлунд ще приеме това предложение?
„Би могъл — отсъди наум. — Определено би могъл.“
Есаров се усмихна и веждите му се размърдаха над телените рамки.
— Убеден съм. — Облегна се и разпери ръце. — Въпрос на закони. Сетберт беше негов предшественик и близък роднина, заемаше най-високия пост в делтата. Действията му, колкото и да бяха нечувани, бяха предприети от загриженост за народа му и за Познатите земи. Ерлунд е длъжен да потърси правосъдие.