Влад Ли Там примигна.
— И'Зир ли? — Умът му се съсредоточи като наточено острие. „И'зиритски култ?“ Домът И'Зир бе паднал преди хилядолетия, но понякога се появяваха култове, почитащи кралете магове, скърбящи за тяхната смърт и копнеещи за завръщането им. Кланът Ли Там бе помогнал на ордена да потуши няколко от тях във времената, преди да се заеме с банкерство. — Няма дом И'Зир. Падна, когато Ксум пречупи гръбнака на света.
— Което е паднало, ще се съгради, и що е мъртво, ще оживее отново — усмихна се тя. — Започва епохата на Пурпурната императрица. — Момичето посегна и погали брадясалата му буза. Ръката й беше топла, а дъхът сладникав. — Скъпи Влад, разбираш ли, че кръвта ти ще спаси всички ни?
„Аз съм твоят кръвопускач.“
— От какво ще ни спаси?
Тя се усмихна.
— От самите нас. — Завъртя някаква ръчка и Влад усети, че рамката му се накланя, така че да има пълна видимост към масите отдолу. Устата й се доближи до ухото му. — Сега ще те заболи, Влад. Много.
Той стисна зъби.
— Ако ще ме режеш, давай.
Рия се засмя.
— Първо искам да почувстваш нещо.
— Какво да чувствам?
Тя се усмихна.
— Отчаяние.
Рия плесна с ръце и в долното помещение се отвори врата. Мъже с роби водеха млад гол мъж. Влад Ли Там го позна.
Беше Ру, тринайсети син на дванайсетия син на Влад. Преди месец беше навършил трийсет. Мъжете го положиха на една маса. Той мълчеше, но ужасът му бе очевиден. Започнаха да го връзват и Влад понечи да изкрещи.
Рия сложи длан на устата му.
— Тук си, за да слушаш, не да говориш. — Той кимна и тя отмести длан. — И да гледаш. — Усмивката й се разшири. — Ако си затвориш очите за миг, ще ти отрежа клепачите.
Влад Ли Там преглътна и погледна внука си в очите. Видя как в тях се заражда храброст и кимна бавно. „Кураж.“
Очите на внука му сякаш отвърнаха с любов.
Облеченият с пурпурна роба мъчител се приближи до масата.
Той избра внимателно първия нож и Влад Ли Там усети как сърцето му се разтуптява, и вдъхна мириса на желязото, смесен със собствената му пот. „Кураж.“ Този път думите бяха за самия него.
Мъчителят започна работа. Влад не отделяше взор от очите на внука си, нито когато писъците започнаха, нито когато тялото се разтресе и урните започнаха да се пълнят с кръв от ножовете.
Времето се точеше, бавно, тежко и шумно.
Гледаше и преглъщаше напиращото хлипане, вкусваше от сълзите, течащи по бузите и право в устата. Баща му го бе научил да се затваря по отношение на семейните дела в Познатите земи и това му помагаше, когато трябваше да изпрати някои от децата си като стрела. Беше жертвал живота на стотици, повечето от собствената му фамилия.
Но тук не правеше жертва в името на някаква по-висша цел и стратегия — тук нямаше никакво решение. Просто трябваше да гледа как внукът му се извива и скимти под остриетата.
— Защо го правиш? — попита той накрая.
Рия плесна с ръце и мъчителят отпусна ножа си. Тя се наведе леко.
— Казах ти. Изкупвам родството ти. Плащам за спасението с кръв.
Влад Ли Там погледна към внука си и видя, че устните му мърдат.
— Какво искате от мен? Информация? Пари?
Смехът й беше нестройна песен с нисък тон.
— Не, нищо подобно. Не те лъжа. От теб се иска само да гледаш и слушаш. — Тя помълча малко. — Казах ти, че ще боли.
„Какво се опитва да каже?“ Влад напъна каишите, усети как се впиват в плътта му, опита да чуе внука си. Гласът беше тих и гъргорещ. От устата му излизаше розова пяна.
Думите добиха форма и Влад изписка, въпреки че се мъчеше да не го прави.
Внукът му нямаше възможност да пише и предаваше последните си думи под измъчения взор на дядото.
Беше поема за чест и саможертва, съчинена сред кръв и болка.
Влад Ли Там усети топлите сълзи по бузите си, чу как капят на пода. Отново срещна очите му и продължи да гледа, даже след като мъчителят остави последния си нож, след като очите на Ру се подбелиха от болка и след като поемата премина отново в писъци.
По-късно — сякаш след часове, — когато младият мъж застина неподвижен и тих, Рия се усмихна.
— Утре ще имаме време за трима.
Влад Ли Там чу стон и осъзна, че е собственият му глас. Преглътна сухотата и опита отново.
— Мъчете мен.
— О, Влад — тя погледна към нейната масичка с ножове, — всичко с времето си.
„Искам да почувстваш нещо.“ Влад Ли Там опита да отклони поглед от безжизненото тяло на масата. Беше го усетил на кея, но сега се задълбочаваше. И продължаваше да нараства.