„Отчаяние.“
Влад Ли Там не усети ръцете, които го отвързаха и го подхванаха да не падне. Почти не осъзна, когато мъжете го помъкнаха към покоите му и го оставиха до вратата.
Виждаше само как устните на мъртвия му внук се движат бавно и повтарят поемата, съчинена под ножовете.
Влад се разплака и зарецитира думите. Продължи да го прави през цялата нощ, свит на кълбо, притиснал юмрук към устата си. Лежеше и повтаряше стиховете, докато на следващото утро напевът не започна отново.
След това мъжете се появиха, за да го отнесат към новия ден.
>> Петронус
Петронус беше в покрайнините на претъпкания пазар и медитираше, за да запази спокойствие. Около него стояха хората на Есаров, а в другия край на площада се виждаха ентролузианските войници. Навсякъде около тях търговците въртяха търговията си.
Оглеждаше се за Гримлис, но не го виждаше. Бяха тръгнали призори и сърце не му бе дало да го събуди. Пристигнаха в града и зачакаха пладне в подземието на една кръчма близо до пристанището.
Сега очакваха сигнала — развяването на червен парцал от покрива. Когато го зърнаха, се обърнаха към един балкон през две къщи и Петронус затаи дъх.
Познат мъж стоеше между двама войници — по-възрастен, но доста запазен за трийсетте години, през които не се бяха виждали. Петронус побутна човека до себе си.
— Да. Със сигурност е Чарлс.
Над тях се развя син шал.
Изчакаха още три минути и човекът вдясно го бутна по рамото.
— Време е.
Петронус огледа за път през тълпата на площада. Кимна, пое си дълбоко дъх и тръгна, вторачен в отсрещния край на пазара. Движеше се бавно и се чудеше как ли ще се развият събитията от този момент нататък. Досега имаше някакъв глас, но щом се разминеше с Чарлс и се предадеше на хората на Ерлунд, гласът му щеше да бъде затъкнат. Играта щеше да се води между Ерлунд и Есаров.
Видя плешивото теме на Чарлс, който се приближаваше със спокойна крачка. Щом очите им се срещнаха, сякаш светкавица удари за втори път.
Отдалече Чарлс изглеждаше добре, но отблизо си личеше колко е измършавял и уморен. Тежеше доста по-малко, отколкото трябваше, и въпреки че дрехите му бяха нови, не му бяха по мярка. Архиинженерът се намръщи и задвижи ръце, когато се приближи.
„Това е глупава размяна, отче“, показа Чарлс, щом тълпата се разреди достатъчно, за да се виждат добре.
Петронус кимна леко. „Може би. Добре ли си?“
Двамата се срещнаха по средата и се прегърнаха за кратко.
— Добре, доколкото е възможно — прошепна Чарлс. Гласът му потреперваше от вълнение и Петронус се зачуди колко ли му е било тежко. В началото Чарлс беше пленник на Сетберт, което не обещаваше нищо добро. После бе попаднал в ръцете на Игнацио, който имаше репутация на жесток човек, въпреки че господарят му изглеждаше по-цивилизован.
Петронус го пусна.
— Рудолфо идва за теб. Можеш да му имаш пълно доверие.
Чарлс кимна.
— Съобщението ми стигна ли?
Петронус вдигна поглед. Стражите бяха изпружили вратове над тълпата, за да не изпускат от поглед двамата старци.
— Поне едно от тях. — Той задвижи ръце. „Вярно ли е? Нима Санкторум лукс е това, което подозирам?“
В отговор простичък жест — да.
Стражите си проправяха път в тълпата и Петронус потисна импулса си да продължи да го разпитва. Думите му се изляха, докато се стягаше за прекосяването на останалата част от пазара.
— Чарлс, вече ще служиш на горянския крал. — Ръцете му предадоха последното съобщение по рамото на мъжа. „Служи му добре; защитавайте светлината.“
За миг му се стори, че вижда сълзи в очите на архиинженера, но не се загледа. Не искаше да знае.
Вместо това заповяда на краката си да тръгнат и на сърцето си да не изпитва страх. Ако планът на Есаров проработеше, скоро щеше да е свободен. В противен случай щеше да се изправи пред отплатата, която очакваше.
Продължи да се движи през тълпата, докато си повтаряше репликите. Войниците го посрещнаха и го хванаха за лактите, за да го водят в последните двайсетина стъпки. Лисиас чакаше с мрачно и притеснено лице.
— Генерале — поздрави Петронус. — Не сме се виждали отдавна. — Последният път беше по време на преговорите, уточняващи мира след самоубийството на Непоколебим и свалянето на Сетберт.
Лисиас примигна. Може би търсеше подходяща титла, но накрая се отказа.
— Тук не е безопасно — каза той, зарязвайки почестите. — Трябва да вървим.
Петронус се усмихна.
— Момент. — Изправи се в цял ръст и се обърна към тълпата. Войниците започнаха да го дърпат за ръцете, но той се съпротивляваше, извисявайки глас над площада. — Чуйте ме! Аз съм Петронус, последният истински син на П'Андро Уим, последният папа на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. — Видя с периферното си зрение смайването на Лисиас и се зачуди дали генералът наистина е очаквал да потъне безропотно в някое от подземията на Игнацио. Войниците също се бяха стъписали и гледаха към началника си за заповеди, но те не бяха неговата публика. Говореше на обърканите хора на площада. Всички бяха замлъкнали и гледаха стареца, облечен в прости пътнически дрехи. — Аз съм Петронус! — изкрещя отново той. — Предавам се доброволно на вашия надзорник и предявявам правата си на монарх.