Понечи да каже още нещо, но този път го издърпаха, почти го влачеха от претъпкания площад към очакващия ги фургон.
Лисиас закрачи до него с почервеняло лице.
— Трябваше да го направим дискретно.
Петронус се усмихна.
— Ще ми простите, че наруших тишината. — Знаеше, че хората на Есаров извеждат Чарлс през лабиринта от улички, прозорчета и подземия. До залез-слънце щеше да е напуснал града и до два дни щеше да е при Рудолфо, ако всичко вървеше по план.
След това го очакваше Санкторум лукс.
Здрави ръце го повдигнаха във фургона и затвориха подсилената с желязо врата. Голяма част от хората на пазара гледаше към него и Петронус усети задоволство.
Засега нещата вървяха максимално добре.
Отпусна се на тапицираната седалка, затвори очи и си пожела и остатъкът от плана да се развие също толкова успешно. Докато опитваше да състави следващите си планове и да предвиди предстоящото, мислите му продължаваха да бягат към Рудолфо, Чарлс и Санкторум лукс.
Къде беше? Кой го бе построил? Беше ли в безопасност?
Въпросите се въртяха, докато каретата подскачаше и завиваше по павираните улици, преди да излезе през портите и да набере скорост по пътя.
Клатушкането го унесе в лек сън. Петронус сънуваше цели мили от книги — нови и стари, — простиращи се, докъдето му стигаше погледът. Неб беше там и се усмихваше хищно, заедно с Чарлс, Рудолфо и Исаак.
„Не присъствам в собствения си сън.“
Но нямаше и нужда.
Стигаше му да знае, че светлината е в толкова способни ръце.
> 15.
>> Уинтърс
Уинтърс седеше до лампата и се взираше в поредния том от Книгата на сънуващите крале. Откакто бе срещнала Езра преди седмица, прекарваше цялото си свободно време между продълговатите рафтове, съдържащи историята на блатните от появата им в Познатите земи.
Беше започнала с томовете, записани грижливо от дядо й, и сега беше на бащините. Не откриваше нищо, но и не беше сигурна какво точно търси. Старецът й бе казал, че книгата се е променила след падането на Уиндвир.
„През моето управление.“ Въпреки това копнееше за някаква улика, която да обори думите му или да ги обясни. Повтаряше си ги непрекъснато и всеки път виждаше белега на гърдите му, по-стар от самата нея. Който и да беше Езра, той бе приел знака на И'Зир много отдавна — още когато баща й беше жив. А баща й беше видял падането на Уиндвир в сънищата си, макар че белегът можеше и да е още по-стар.
Уинтърс потръпна при тази мисъл.
Чу тихо изсвирване и вдигна поглед.
Появи се Шеймъс, най-старият член на Съвета на дванайсетимата. Лицето му бе угрижено и пребледняло.
— Кралице — поде той, — под тревога сме.
Уинтърс се изправи и затвори книгата.
— Какво става?
— Пристигнаха птици от летния папски дворец. Нападнали са ги.
— Кой? — Папският дворец беше под защитата на горяните и в него живееха няколкостотин андрофрансини, които бяха предпочели да не се местят в Деветте гори. Уинтърс духна лампата и тръгна към изхода на пещерата.
Старецът стисна устни, преди да отговори.
— Явно ние!
Тя тръгна напред, принуждавайки го да се съобразява с отривистата й крачка. Умът й се въртеше трескаво.
„Явно ние.“ Преди три седмици щеше да реши, че е невъзможно. Но сега, след като бе видяла знака на дома И'Зир по телата на собствените й хора и бе чула думите на Езра за промяната и въздигането на тази Пурпурна императрица, знаеше, че колкото и налудничаво да изглежда, това може и да е истина.
Тръгнаха по виещите се проходи нагоре, докато не стигнаха до по-широката тронна пещера с плетения стол. До него лежеше сребърната брадва и Уинтърс я вдигна, преди да седне.
Шестима от дванайсетте вече присъстваха, както и група съгледвачи и командири.