— Какво знаем?
Един от командирите пристъпи напред.
— Забелязани са птици, летящи на юг и изток. — Самият той държеше едно птиче и галеше главата му. — Съобщението призовава андрофрансинското и горянското родство.
Уинтърс протегна ръка и мъжът й подаде малкия пергамент, завързан с бял конец. Тя прочете бележката набързо. Известяваше, че пред портите на двореца има блатни съгледвачи, а по възлите на конеца личеше, че е от предишния ден. Младата кралица вдигна поглед.
— Имаме ли съгледвачи край двореца?
Шеймъс поклати глава.
— Не, кралице. Не ми е известно.
Уинтърс прехапа устни и прочете съобщението отново. Беше стигнало при нея, макар да не бе адресирано. Защо? Ако андрофрансините вярваха, че са обсадени от блатни, нямаше никаква логика да й пращат птици.
— Може да е капан — предположи тя.
— В такъв случай е доста убедителен — каза един от старейшините, който тъкмо влизаше в пещерата. Всички погледнаха към него. — От североизток се издига дим. Папският дворец гори.
Уинтърс усети как кръвта се изтегля от лицето й. Първо убийствата. После нападенията над керваните. Сега това. Искаше Ханрик да е тук. Или Рудолфо. Или поне Неб. Някой от тях щеше да знае кой е най-добрият път в това специфично разклонение на уимския лабиринт.
Въпреки че й липсваше самочувствие, отговорът беше ясен. Тя въздъхна тежко.
— Пригответе коня ми. Тръгваме незабавно.
Шеймъс се наведе напред, за да заслони жестовете си от другите, и раздвижи ръце на езика на дома И'Зир. „Кралицата сигурна ли е, че иска да поеме по този път?“
Тя кимна. „Сигурна съм, Шеймъс.“ След това го повтори на глас заради останалите.
— Сигурна съм.
Хората отидоха да се приготвят и помещението се изпразни. Уинтърс остави брадвата, която едва успяваше да държи с една ръка, и се изправи.
— Шеймъс, имам нужда от помощта ти.
— Да, кралице — поклони се старецът.
Уинтърс се намръщи.
— Досега не ми е трябвала броня. Нито пък оръжие.
— Ще се погрижа.
Старецът се отдалечи, а тя се върна в покоите си, за да вземе резервни дрехи и здравите горянски ботуши. Добави и пакет с пергаменти, както и няколко молива. Спря за миг пред дъбовото писалище на баща си. Там стоеше стъкленицата с гласовата магия, оставена при завръщането й.
„Може би ще изнеса първата си военна проповед.“
Спомни си деня на върха и усети горчивия вкус. Студеният вятър и каишите на трона, които се впиваха в плътта й. Помнеше как гласът й бе отекнал над върховете, над пустите, засипани със сняг каньони и долини. Бе първият път, когато ползваше гласови магии.
Взе стъкленицата и я прибра в раницата си.
Чу почукване и се обърна.
— Да?
Шеймъс мъкнеше цял куп неща, които изсипа на леглото.
— Прерових оръжейната. Не знам кое ще е от полза.
Уинтърс вдигна износения колан с единичен съгледвачески нож в проста кания. Когато извади острието, то зашепна по кожата. Опита остротата с пръст и си пусна капчица кръв. Прибра го и го задели настрани. Ханрик я бе учил да се сражава, но не беше особено добра. Бе успяла да овладее прашката, но не можеше да става и дума за умения с мечове и ножове. Предпочиташе да записва сънищата си в книгата и да вярва на сянката си и на войниците, които той командваше.
„Ала сега аз трябва да командвам.“ Сети се за Ханрик, който почиваше в земята, и преглътна внезапно появилата се мъка.
Шеймъс се опитваше да отдели кожените от металните ризници в купа.
— Някоя от тези може да стане. Но не са съвсем пригодени за битка, а по-скоро за обучаване на младежи.
Тя кимна. „Явно вярва, че потегляме на битка.“ Уинтърс се боеше, че старецът е прав.
— Какво ли ще открием?
Шеймъс спря и я погледна в очите.
— Тела.
Тя си избра кожена кираса от купчината и я облече. Шеймъс заобиколи, за да затегне каишите на гърба. Твърдата кожа смачка гърдите й и тя затаи дъх, докато старецът я закопчее, след което го изпусна бавно.
— Ами нападателите?
Шеймъс вдигна един шлем — малък и кръгъл, железен. Сложи го на главата й, но се намръщи, защото покриваше половината лице. Избра друг и нагласи дългата й заплетена коса на темето.
— Обзалагам се, че отдавна са изчезнали. Повече се притеснявам за другите.
След убийствата рейнджърите на Мейров патрулираха доста по` на север от обичайното, също както и граничните стражи на Тюрам. Армиите им се събираха и придвижваха на север, така че бе само въпрос на време да навлязат в техните територии. Атаката над папския дворец можеше да е искрата, подпалваща война между народа й и южните съседи.