— Като тръгнем, ще изпратя още птици. — Уинтърс закопча колана и се обърна.
Шеймъс отстъпи назад, за да я огледа. Тя извади ножа и го размаха заплашително.
— Как изглеждам?
Старецът изсумтя.
— Не се обиждайте, лейди Уинтерия, но сте много жалък войник.
Тя се огледа в напуканото огледало, подпряно небрежно на стената.
— Така е. — Завъртя се за последно и въздъхна отново. — Но ще трябва да се справя.
След десетина минути яздеше начело на парцалива колона от войници и съгледвачи. Отвори стъкленицата и отпи глътка от гласовата магия. Изчака и прочисти гърло, звукът раздвижи боровите дървета.
— Аз съм Уинтерия бат Мардик, кралица на блатните, и отивам на помощ на летния папски дворец. Кой тръгва с мен?
Мъжете и жените завикаха. При всяко повтаряне на призива се присъединяваха все повече гласове.
Появиха се и други, брадати мъже с прясно нанесени кал и пепел, препасали и преметнали оръжия, дооправящи доспехите си, продължаващи да се сбогуват със семействата си.
Уинтърс си спомни за предишния сбор на армията, в края на второто лято, когато видяха пушека от Уиндвир. Спомни си призива на Ханрик и първата военна проповед в южните блата. Ужасяващите, но и възбуждащи моменти, които бележеха първото й напускане на блатата.
Помнеше армиите — всички — подредени под знамената в покрайнините на опустошението.
Странно, тогава не й се плачеше и никак не се притесняваше за народа си.
Ала сега изпитваше колебания и се чудеше какво ги очаква в края на този път.
Колкото и да опитваше, не можеше да измисли военна проповед, с която да вдъхне кураж, докато пътуваха бавно на север.
Вместо това яздеше мълчаливо в сянката на Драконовия гръбнак, вперила поглед в буреносните облаци, които се събираха отпред.
>> Рудолфо
Рудолфо изръмжа под нос и опита да се нагоди към люшкането на кораба. Бурята се бе появила изненадващо и ги тормозеше през последните трийсет левги до пристанището. Сега всички бяха готови и очакваха командата на стълбището.
Рудолфо бе прекарал дните на пътуването в обикаляне на тясната кабина. Не изпитваше удоволствие от гощавките, но се преструваше, за да не обиди домакина.
Рейф Мерикю беше почти непроменен през годините. Малко по-суетен и неразговорлив, а и дългата му коса беше посивяла, но в същността си оставаше пиратският главатар, когото Рудолфо помнеше от младостта си. „Родствената акула“ беше достатъчно доказателство колко добре се е справил човекът през годините.
Корабът беше здрав, добре поддържан и невероятно бърз. Екипажът сменяше платната всяка нощ и ги киснеше в специално пригоден резервоар в трюма. Моряците се въртяха почти толкова често, за да имат възможност да си почиват от магиите.
Рудолфо беше прекарал живота си сред горянски съгледвачи и бе достатъчно наясно с магиите за сила и невидимост, но не беше попадал на нещо като „Родствената акула“.
Въпреки всичко, дори чудесата на кораба не можеха да завладеят вниманието му. Когато не преглеждаше картите, търсейки мнението на Мерикю за евентуалното местоположение на Там, мислите му непрекъснато бягаха на север, към съпругата и сина му.
— Никой не плава на изток, освен мен — му бе казал Мерикю. — А и аз вече не ходя натам след края на сивите раса. Така че остават запад и юг.
Надяваше се, че Петронус ще може да хвърли светлина по въпроса. Ако успее да се докопа до старата лисица.
Корабът се разлюля отново и се чу свирката на боцмана.
— Дръж се за мен — прошепна Мерикю.
Люкът се отвори и те бързо излязоха на хлъзгавата палуба. Рудолфо виждаше бушуващата вода под краката си и световъртежът разбърка стомаха му. Затвори очи и стисна колана на Мерикю. Горянските съгледвачи пък се хванаха за неговия.
Насочиха се към борда и слязоха един по един в чакащата лодка. Мерикю придърпа Рудолфо под тежкото платнище и двамата се свряха там, докато омагьосаните моряци гребяха към брега.
Щом пристигнаха, Рудолфо отметна платнището и скочи ловко на кея. Бяха в по-съмнителната част на града — речни пристани, задната страна на пристанищните кръчми. Нагоре по течението имаше работилница, а от комините й излизаше дим към облачното небе.
Дъждът продължаваше да се сипе. Мерикю махна да се подслонят под един порутен балкон.
— Подранили сме.
Рудолфо кимна и двамата съгледвачи заеха позиции в сенките.
Горянският крал присви очи.
— Колко добре познаваш този Есаров?