Седна на пода, подпрян на стената, загледан към вратата. Отпи от каната, държейки я с две ръце.
Сега съкрушеният баща и дядо беше захвърлен като зле скроени дрехи. На негово място имаше хладнокръвен мъж, следващ единствена цел — да отмъсти на мъчителите и убийците на семейството му.
За да го стори, трябваше да избяга. В момента не бе в състояние да предприеме нищо. Почти не можеше да ходи. От известно време бе зарязал надеждата, че ще може да спаси семейството си от лапите на и'зиритската лудост. С темпото, с което действаха, всички щяха да са мъртви, а децата белязани и отпратени, преди да събере достатъчно сила, за да стори нещо.
Знаеше, че никой няма да му дойде на помощ. Остатъкът от фамилията сигурно бе задействал аварийните протоколи и се бе оттеглил на безопасно място, за да оцени ситуацията. Освен ако Рия не казваше истината и първият внук не се готвеше да плени останалите.
Влад Ли Там можеше само да се държи и да чака. Щеше да си отмъсти. Стократно.
— Всеки има слабост, Влад — казваше баща му. — Ако няма, можеш да му създадеш, ако си находчив и търпелив.
Напоследък често мислеше за баща си. Източникът на неговата омраза и гняв. В тези редки моменти на осъзнаване, които си позволяваше, откриваше, че много от бащините му думи са улики в този уимски лабиринт.
„Семейството ми е моята слабост.“ Влад го разбираше. Знаеше, че това е слабост, създадена от баща му, специално за това време.
Дълбочината на това предателство го бе отчаяла в началото. Но сега изпитваше гняв и черпеше сили от него, за да прогонва замъгляването и тъгата.
Замисли се за тънкото черно томче, което Мал Ли Там му бе показал.
„Собственият ти баща те предаде.“
„Не само мен.“ Виждаше опустошението на Уиндвир зад затворените си очи, докато горещи сълзи от гняв се стичаха по бузите му, и знаеше, че това е дело на баща му.
„Той предаде всички ни.“
Влад Ли Там сдържа гнева си и отпи нова глътка вода.
Утре, когато здравите ръце го вдигнеха, щеше да е изчезнал отново. На негово място щеше да е съкрушеното, смазано животно. Но сега имаше нужда от почивка.
Когато потъна в сън, мъртвите му деца го наобиколиха и задвижиха устни, съчиниха последните си думи под погледа му и под ножовете на мъчителя.
Тяхната поезия го караше да плаче, дори насън.
>> Рудолфо
Рудолфо остави последната страница от пакета на Петронус и разтърка очи. Беше прочел каквото можеше. Бележките на бившия папа бяха неразгадаеми, но останалите документи бяха съвсем ясни.
„Богове, какво са направили?“ Като генерал, който знаеше от личен опит на какво е способно заклинанието на Ксум И'Зир, виждаше ясно по картите и изчисленията, че това е продиктуван от уплаха и прибързан план за защита на Новия свят.
Сетберт беше дал на един от мехослугите възможност да развихри унищожителното заклинание. Андрофрансините възнамеряваха да подготвят десетина и да ги разположат на стратегически точки по крайбрежието на Познатите земи.
Имаше само една причина да се извърши нещо такова — заплаха от нашествие.
Все пак не беше трудно да се види логиката на откачения надзорник — картите показваха, че заклинанието ще се приложи в три от градовете в делтата.
„Защото тя е на пътя към Уиндвир.“
Рудолфо разтърси глава и отново прегледа страниците. Спря на заповедта, носеща подписа и печата на Петронус, и въздъхна. Старецът в никакъв случай не би разрешил проучването на заклинанието. Рудолфо не можеше да го повярва.
Но пък Влад Ли Там бе посветил живота си на Рудолфо, бе го превърнал в пастир на светлината, за да премести библиотеката в Деветте гори, дълбоко в закътания север. Още една защитна маневра.
„Искали са да ни защитят.“ Това беше единствената бележка, която разчиташе и на която разпознаваше разкривения почерк.
Знаеше, че Влад Ли Там е посетил Деветте гори за процеса, преди да напусне Познатите земи. Джин Ли Там му го бе казала, когато дойде време за откровения, месец по-късно. След процеса Петронус бе заминал за залива Калдус, съсипан от стореното.
Може би двамата продължаваха да работят заедно. Петронус събираше сведения по съобщителната си мрежа, а Влад кръстосваше моретата, търсейки външната заплаха.
С оглед на последните събития за тях беше логично да действат в съгласие с подозренията си.