Високият млад мъж с неспокойно лице, Джон Ретъри, заговори за пръв път.
— Интересно ми е да зная защо казвате това, мосю Поаро.
Поаро се извърна към него.
— Разбира се, ще ви кажа. Какво е видяла мис Уилямс — видяла е как Каролайн Крейл много внимателно и усърдно изтрива отпечатъци от пръсти, а след това слага пръстите на ръката на починалия си съпруг върху бирената бутилка. Забележете — бирената бутилка. Но кониинът е бил в чашата, не в бутилката. Полицията не е намерила остатъци от кониин в бутилката. В нея никога не е имало кониин. А Каролайн Крейл не е знаела това.
Тя, която трябва да е отровила съпруга си, не е знаела как е бил отровен той и е помислила, че отровата е в бутилката.
Мередит запротестира:
— Но защо…
Поаро светкавично го прекъсна:
— Именно — защо? Защо Каролайн Крейл така отчаяно се е борила да наложи версията за самоубийство? Отговорът е — трябва да е — много лесен. Защото тя е знаела кой е отровил съпруга й и е искала да направи всичко, да изтърпи всичко, само да не бъде заподозрян този човек. С това кръгът съвсем се стеснява. Кой би могъл да е този човек? Би ли прикривала тя Филип Блейк? Или Мередит? Или Елза Гриър? Или Сесилия Уилямс? Не, имало е само един човек, когото тя е искала да предпази на всяка цена. Мис Уорън, ако носите писмото на сестра си, бих искал да го прочета на глас.
— Не — каза Анджела Уорън.
— Но, мис Уорън…
Анджела се изправи. Гласът й звънтеше, студен като стомана.
— Много добре разбирам какво намеквате. Искате да кажете, че аз съм убила Еймиъс Крейл, нали, и че сестра ми е знаела това? Напълно отхвърлям такова твърдение.
— Писмото… — започна Поаро.
— Писмото е писано лично до мен.
Еркюл Поаро погледна към мястото, където двамата най-млади хора стояха един до друг.
— Моля те, лельо Анджела, направи, както иска мосю Поаро — каза Карла Льомаршан.
— Карла! Нима нямаш никакво чувство за приличие? Тя е била твоя майка… ти… — изрече с болка Анджела Уорън.
Гласът на Карла проехтя ясен и напрегнат:
— Да, била е моя майка. Ето защо имам право да те помоля. Аз говоря от нейно име и искам това писмо да бъде прочетено.
Анджела Уорън бавно извади писмото от чантата си и го подаде на Поаро.
— По-добре никога да не бях ви го показвала — каза тя с горчивина и се загледа през прозореца, обръщайки гръб на другите.
Докато Еркюл Поаро четеше писмото на Каролайн Крейл, сенките в ъглите ставаха по-дълбоки. Карла внезапно почувствува, че в стаята има някой, който добива форма, слуша, диша и чака. „Тя е тук: майка ми е тук — помисли си Карла, — Каролайн… Каролайн Крейл е тук, в тази стая.“
Еркюл Поаро спря да чете и каза:
— Вярвам, всички ще се съгласите, че това е едно твърде забележително писмо. Хубаво е, но и забележително, защото в него има един шокиращ пропуск — Каролайн Крейл изобщо не споменава, че е невинна.
— Не е било необходимо — отвърна Анджела Уорън, без да извръща глава.
— Да, мис Уорън, не е било необходимо. Не е било нужно Каролайн Крейл да казва на сестра си, че е невинна, защото е мислела, че сестра й вече знае този факт поради една-единствена причина. Каролайн само е искала да успокои и увери сестра си и да отстрани вероятността Анджела да признае. Тя повтаря отново и отново: „всичко е наред, мила. Всичко, всичко е наред.“
— Не разбирате ли? — каза Анджела Уорън. — Искала е да бъда щастлива — това е всичко.
— Да, искала е да бъдете щастлива, пределно ясно е. Това е била единствената й грижа. Имала е дете, но не за това дете е мислела. Тази мисъл ще дойде по-късно. Не! Анджела била обсебила ума й, изключвайки всичко друго. Мисис Крейл е искала да успокои и окуражи сестра си, за да живее тя своя собствен живот, да бъде щастлива и да успява. И за да не усеща Анджела бремето, че сестра й се е жертвувала заради нея, Каролайн включва тази много важна фраза: „Човек трябва да си плати дълговете“. Този единствен израз обяснява всичко. Той явно се отнася за бремето, което Каролайн е носила толкова много години — от момента, когато в пристъп на необуздан, юношески гняв тя хвърля преспапието по сестра си, която е бебе, и осакатява тази сестра за цял живот. Сега най-после Каролайн има възможност да си плати дълга. И ако това е някакво успокоение, ще кажа на всички вас следното: искрено вярвам, че с плащането на този дълг Каролайн Крейл е получила такъв покой и прояснение, каквито никога дотогава не е познавала. Поради вярата й, че плаща този дълг, процесът и присъдата не са я засегнали. Странно е да се говори така за една осъдена убийца, но тя е имала всичко, за да бъде щастлива. Да, много повече, отколкото можете да си представите, както ще ви покажа след малко.