— Значи той не е подкрепял версията на защитата за самоубийство? — попита Поаро.
Фог поклати глава.
— Тази версия беше крайно несъстоятелна. Забележете, не казвам, че Диплийч не направи всичко, което беше по силите му. Той пледира превъзходно, описа една доста затрогваща картина на пламенен мъж, с голямо сърце и обичащ удоволствията, ненадейно овладян от страст по едно чудесно младо момиче, измъчван от съвестта си и все пак неспособен да устои. После неговият ужас, отвращението му от начина, по който постъпва със съпругата и детето си, и внезапното му решение да свърши с всичко — почтеният изход. Уверявам ви, пледоарията му беше извънредно прочувствена. Гласът на Диплийч извикваше сълзи в очите на хората. Ние просто виждахме нещастника, разкъсван от страстите си и своята вродена почтеност. Ефектът беше поразителен. Само че когато речта му свърши и трансът премина, човек някак си не можеше да свърже обрисувания митичен герой с Еймиъс Крейл. Всички знаеха прекалено много за него. Той изобщо не беше такъв човек, а и Диплийч не беше успял да се добере до никакъв факт, който да доказва, че е такъв. Бих казал, че Крейл се доближаваше повече до представата ни за човек без елементарна съвест даже. Той беше безжалостен, себичен, весел и щастлив егоист. Ако притежаваше някаква етика, то тя се отнасяше до творчеството му. Сигурен съм, че той не би нарисувал слаба, лоша картина независимо от подбудите. Колкото до останалото, Крейл беше пълнокръвен мъж и обичаше живота, живееше го с жар. Самоубийство? Как ли пък не!
— Може би защитата не е била правилно подбрана?
Фог сви тесните си рамене и каза:
— Какво друго да направят? Да не искате да седнат и да пледират, че в случая няма въобще никакво престъпление, или може би обвинителите да докажат, че има някакво дело срещу обвиняемата? Имаше премного доказателства. Тя бе взела отровата — всъщност призна, че я е откраднала. Имаше средство, мотив, възможност — всичко.
— Някой би могъл да се опита да докаже, че всичко е било изкуствено нагласено.
— Тя призна повечето неща — отвърна Фог рязко. — И във всеки случай това би било твърде много. Искате да кажете, предполагам, че някой друг може да е убиецът и така да е нагласил работата, щото да изглежда, че Каролайн Крейл го е извършила.
— Считате го за съвсем неприемливо?
— Боя се, че да — изрече Фог бавно. — Вие вмъквате неизвестен хикс. Къде да го търсим?
— В един тесен кръг очевидно — отвърна Поаро. — Били са само пет души, нали, които биха могли да имат отношение към убийството?
— Пет? Чакайте да видя. Единият беше онзи нескопосник, който си играеше на варене на билки — опасно хоби, но човекът е мил и обичлив. Чудак, обаче не го виждам като хикс. После момичето — тя би могла да очисти Каролайн, но не и Еймиъс — определено. След това — борсовият агент — най-добрият приятел на Крейл. В криминалните романи често се случва, но не и в живота. Други няма. О, да — по-малката сестра. Тя обаче не може да бъде сериозно заподозряна. С нея стават четири.
— Забравяте гувернантката — каза Поаро.
— Вярно. Бедните гувернантки! Никой никога не ги помни, макар че тази си я спомням все пак: средна възраст, нищо особено на външен вид, но си разбираше от работата. Някой психолог сигурно би казал, че тя е обичала Крейл, чувствувала се е виновна и следователно го е убила — комплексът на старата мома! И това не става — просто не е за вярване. Доколкото мога да си спомня, макар и смътно, тя не беше невротична.