— Не точно — отвърнах. — В клуба има акция. Успях да се измъкна, преди да пристигне полицията.
— Оо — каза той, изглеждайки леко разочарован, но не и учуден. — Всичко наред ли беше по пътя обратно към болницата?
Сякаш беше минала цяла вечност, откакто се натъкнах на Джейс пред входа на спешното и стомахът ми се сви от внезапното напомняне.
— Елиът.
— Джулз — каза той, пресягайки се за още едно пържено картофче.
Поех си дълбоко въздух.
— Джейс ме е видял да напускам болницата онази нощ. Знае, че съм дошла да те видя.
Гласът ми потрепна, когато изрекох финалните думи.
— Знае името ти.
Елиът хвърли картофа на земята, запращайки го в другия край на постлания с мокет под. Изправи се и постави ръце на главата си.
— Мааааамка му — изруга.
Захапах устната си нервно.
— Но само това е. Не е казал на никой.
Той повдигна веждите си невярващо.
— О, и какво, да не би да му вярваш?
— Ел — запротестирах аз.
— Не ми Ел-освай. Имам дъщеря, да му се не види. Дяволите да те вземат теб и глупавия ти план.
— Знам. Съжалявам.
— Колко хора още трябва да умрат, преди да осъзнаеш, че всичко това не си заслужава? А?
— Никой друг няма да пострада — казах категорично.
— Знае името ми, Джулиет! На една крачка е да разбере, че съм бил ченге! — започна да брои на пръсти. — На една крачка да разбере, че съм бил при теб в нощта, в която „умря“, и на една крачка да разнищи цялата бъркотия и да ни убие и двамата.
— Няма да го направи — казах немощно. — Няма да го направи.
— Чуй се само! — изрева Елиът, като взе чинията от пържените пилешки хапки и я хвърли, разбивайки я в отсрещната стена. Скочих на крака и замръзнах на място, когато стаята завибрира от внезапната атака. Болезнен мъртвешки ужас започна да се заформя в стомаха ми и да лази нагоре към гърлото ми, където се уви и стисна с всички сили.
— Даже не знае коя си — каза горчиво Елиът. — Защо си мислиш, че с теб ще постъпи по-различно?
— Защото е добър човек — отвърнах. — Защото прилича много повече на нас двамата, отколкото на тях.
Излетя от стаята и застана на терасата, а напрегнатите му мускули, очертани под бялата тениска, сякаш щяха да избухнат всеки момент.
Последвах го колебливо, но когато чу босите ми крака по плочките на терасата, повдигна ръка и проговори, без да се обръща.
— Махни се — каза той. — Просто се махни.
Провесих рамене, връщайки се обратно в покоите на хотелската стая. Усещах очите си замъглени и реших, че ще е най-добре, ако оставя Елиът насаме и взема една гореща баня в шикозната вана. Коремът ме присвиваше отново благодарение на откачената представа на Дорнан за груб секс и разчитах, че топлата вода ще успокои ужасната болка, която ме пронизваше.
Десет минути по-късно се носех в топлата вода, а от голите ми колене и пръсти се издигаше пара на малки кълбета. Останалата част от тялото ми беше потънала в безтегловност и се замислих колко време беше минало, откакто последно се бях чувствала толкова отпусната. Физически. Емоционално бях кълбо от нерви, колебания и вина, които разяждаха душата ми като киселина върху кожа.
Не излязох от ваната, докато водата не стана студена, а кожата ми не се сбръчка като стафида. Увих се с пухена хотелска хавлия и се отправих към хола с надеждата, че Елиът ще е в по-добро настроение. Не че го обвинявах за избухването му.
Човекът имаше дъщеричка.
Имаше нещо скъпо за губене.
Седеше на канапето пред масичката за кафе, занимавайки се съсредоточено с нещо пред него. Всички чинии бяха махнати, а на тяхно място в единия край на масата беше наредил пликове с ципове, всеки с по един мобилен телефон отгоре.
Не отмести поглед, когато седнах до него, а продължи да се занимава със задачата си.
— Да не си станал крадец на дребно? — попитах, поглеждайки към внимателно подредените телефони.
Надникнах отблизо към един от пликовете, подръпвайки го за ъгълчето, за да го придърпам към ръба на масата.
И тогава разбрах какво беше всъщност.
Пирони, лагери, счупени парченца от самобръсначки — всичко плуващо в някаква течност.
— Това да не са…
— Бомби — довърши Елиът, продължавайки да се занимава с последния плик.
— Бомби — прошепнах. — Бомби?