— Бях ченге, преди да те срещна, помниш ли? Запомнил съм някое и друго нещо.
— Не думай. Е, тези неща няма да избухнат неочаквано в хотелската ми стая, нали?
Той завъртя очи.
— Това не са коктейли „Молотов“ през прозореца, Джулз. Свързани са с таймер. Трябва да ги активираш, ако искаш да се взривят.
— Аха — отвърнах. — И как точно да ги поставя в клуба така, че да убия само хората, които трябва да убия, и никой друг?
Елиът се усмихна.
— Няма да ги поставяш в клуба, а в моторите.
Намръщих се.
— Някои нямат дисаги на моторите. Какво искаш от мен? Да ги залепям с тиксо за седалките ли?
— Забеляза ли колко са малки тези телефони? — попита Елиът, като повдигна един и ми го подаде. Кимнах. — Ще ги напъхаш в резервоарите им.
— Уау — Напълно брилянтно. Започнах да разбирам. — Така горивото ще играе ролята на катализатор, нали? — попитах развълнувано.
— Да, точно така — отвърна той, взимайки телефона обратно.
Загледах се в редицата от мобилни апарати, когато ме осени още една мисъл.
— Няма ли найлоновите пликове да се разтопят в резервоарите?
Той кимна.
— Ще увия всичко с това. — Повдигна едно парче от нещо, приличащо на плътна, матирана пластмаса. — Използват го за облицовка на хеликоптерните резервоари. Бензинът няма да го разяде в продължение на пет хиляди години.
— И… как се очаква да звънна на пет номера по едно и също време? Само не ми казвай, че си достатъчно умен, за да клонираш телефони или нещо от сорта.
— С приложение. — Той спря за момент с опъната самозалепваща лента в ръцете.
— С приложение? — повторих глуповато.
— Да, бейби. — Усмихна ми се дяволито. — Има такова приложение. Има приложения за всичко.
Отново стана сериозен, а лицето му сякаш остаря с години. Изглеждаше толкова уморен, колкото и аз самата се чувствах. И двамата се бяхме превърнали от хората, които бяхме, в износени обвивки. Болеше ме, че причината за стресирания му и уморен вид бях аз.
Побутна един от найлоновите пликове и ме погледна решително.
— Трябва да приключиш започнатото — каза категорично.
— Знам — прошепнах.
— Действай тогава.
Десета глава
Няколко часа по-късно и един катастрофален урок по детониране на бомби, Джейс ми се обади. Беше посред нощ и двамата с Елиът отдавна бяхме заспали всеки в собствено легло. Отчаяно исках да легне до мен, както правеше преди, да ме гали по косата и да ми шепне, докато заспа, но знаех, че нямаше да се случи. Беше му дошло до гуша от мен и ми беше прекалено сърдит, за да направи подобно нещо. Затова спахме отделно, един до друг, в две еднакви легла.
Изключих звука на телефона си и запристъпвах тихо към балкона. Затваряйки вратата внимателно зад мен, отговорих на обаждането.
— Хей — прошепнах и се облегнах на високия парапет.
— Стигна ли вече Фиджи? — попита Джейс.
— Не — отвърнах. — В другия край на града съм. Безопасно ли е да се върна?
Той се засмя.
— Сигурна ли си, че не искаш просто да избягаш с татуировчика?
— Не е каквото си мислиш — запротестирах. — Мога ли да дойда вече?
— Ченгетата най-накрая си заминаха — каза той. — Тъкмо ще се прибирам. Утре е важен ден.
— О, така ли? — попитах с явно любопитство. — В какъв смисъл „важен“ ден?
— Сутринта тръгваме за Тихуана — отвърна. — Отвъд границата. Имаш ли паспорт?
— Не — изрекох, а стомахът ми се сви. Е, имах няколко фалшиви паспорта, но нито един от тях не беше с името на Сами.
— Е, нищо — каза той. — Изглежда ще останеш от едната страна докато ние сме от другата.
— Какво искаш да кажеш? Защо изобщо ще идвам някъде?
— Баща ми е убеден, че някой в клуба ти има зъб. Мисля, че това са пълни глупости, но след инцидента с кокаина няма намерение да те изпуска от поглед.
Начинът, по който го каза, и с всичките подробни обяснения беше достатъчно красноречив. В този момент, усещайки тъпа болка в гърдите, разбрах, че ме лъжеше.
Кръвта ми кипна, а краката ми омекнаха като желе.
— Сигурен ли си, че не си ти този, който иска да ме държи под око? — попитах аз.
Имаше кратка пауза от другата страна на слушалката, след което той проговори отново.