Той ме погледна с присвити очи и стисна силно челюстта си.
— По-забавно е така, не мислиш ли? — ухили се дяволито и ме бутна отново, за да подчертае думите си. Намусих се и закрачих гневно по коридора, докато кръвта ми кипеше. Как смееше да се отнася така с мен. Само ако знаеше.
„Но не знаеше“, намеси се съзнателната част от мозъка ми. „Защото не искаш да му кажеш.“
„Туше, мозък. Ту-шибано-ше.“
Стигнахме до вратата на Дорнан и вътрешностите ми се обърнаха. Той беше последният човек, който исках да видя в този момент. Настроението ми беше толкова скапано, че се зачудих да не приближава онова време от месеца или нещо подобно. Но каквото и да беше, ме караше да се чувствам дяволски ужасно и ако се опиташе да ме накара да лапам хуя му отново в близкото бъдеще, щях да го отхапя.
Джейс почука два пъти и отвори вратата, след което ме избута в стаята и затвори. Без довиждане. Без думичка. Усмихнах се сладникаво, когато Дорнан се обърна от мястото си в края на леглото, където натъпкваше дрехи в един спортен сак.
— Сами — каза, без да спира каквото правеше, — успя ли да разгледаш някоя друга забележителност?
Повдигнах рамене.
— Не точно. По-скоро се скрих в един мотел.
Беше започнал да отваря шкафове и да вади неща, които после напъхваше в сака. Стомахът ми се сви, когато видях отворената си чанта на земята до неговата.
— Опита ли се Джейсън да те сваля днес, Сами?
Кълна се, сърцето ми спря за секунда, когато ми зададе въпроса.
— К-какво? — заекнах.
Бръкна под леглото, извади една пушка и я отвори, разкривайки два патрона, които бяха готови да отнесат главата на първия човек, който се осмелеше да го предизвика. Затвори я отново и приближи мерника към лицето си.
— Джаз ме информира, че Джейсън ти е хвърлил око — каза Дорнан, като ме изгледа през мерника на пушката. Опитваше се да звучи естествено, но можех да видя как вените по голите му рамене изпъкват под многобройните му татуси.
— Ти майтапиш ли се?
— Изглеждам ли така, сякаш се шегувам? — изръмжа той, снишавайки пушката.
— Не — отвърнах шепнешком, мислейки си: „Моля те, не ме наранявай. Точно днес няма да го понеса.“
— Не какво? — попита ледено.
— Не и на двата ти въпроса — отвърнах, втренчена в пода.
— Никога няма да ме излъжеш, нали, Сами? — Гърленият му въпрос ме върна обратно в нощта, в която едва не ме вгради в стената с пениса си, и нощта, в която ме беше промушил, след като бях вкусила солените му сълзи.
„Никога няма да ме предадеш, нали, Сами?“
Внезапно усетих чантата на рамото си, с хиляди тонове по-тежка от истината, която представляваше основното ми предателство.
Натежала от неговото унищожение.
— Никога — отвърнах, повтаряйки същият отговор, който му бях дала последният път, когато ме беше чукал към стената, в която гледах в момента, докато той шаваше из стаята. — Нали и без това каза, че Джейс е гей? — попитах, опитвайки се да сменя темата на разговор относно честността ми — или липсата на такава.
Дорнан завъртя кървясалите си очи и за момент се зачудих дали беше плакал заради смъртта на Макси.
— Не е гей. Просто се е затворил заради едно момиче, което познаваше.
— Наистина? — попитах, усещайки горчива слюнка в устата си от нехайното му отношение към момичето, за което вярваше, че бе изнасилил до смърт. — Какво се случи с нея?
Дорнан се усмихна красноречиво.
— Излъга — отвърна и ми подаде сака. — Опаковай си боклуците. Време е да раздадем малко правосъдие на колумбийците за нещата, които причиниха на момчетата ми. — Започна отново да натиква разни неща в сака си и ме погледна многозначително, когато видя, че не правя същото.
Преглътнах нервно.
— Момчетата?
Той спря, а по лицето му премина тъга, след което се замени от хладна решителност.
— Чад и Макси, малката. С какво са известни колумбийците?
— Ъъм… хубавото кафе?
Той ме погледна с присвити очи и стисна устни в отвращение.
— Наркотици, Сами — каза той, поклащайки глава. — Май ще е най-добре да ти боядисаме шибаната коса руса.
— Мислиш, че колумбийците са ги убили с лоши наркотици? — попитах невинно. „О, това беше прекалено хубаво.“ — Мислиш ли, че този Рикардо е виновен? Знаеш ли къде да го намериш?