— Означава ли това, че мога да си взема бутилка и за мен? — попитах шеговито.
Елиът се изправи и тръгна към вратата.
— Не — подхвърли през рамо.
Усмихнах се и го последвах в къщата.
Беше истинска гледка, застанал пред отворения хладилник с леко смръщени в умисъл вежди. Мускулестите му ръце блестяха от финия слой масло и пот, обичайна комбинация за морното лято. Приближих го бавно боса, а устните ми се разтеглиха в лукава усмивка.
Той затвори хладилника и се обърна, блъскайки се в мен с ръката, в която държеше новата си бира.
— Да му се не види! — каза, а пяна от бирата потече по страните на шишето.
Взех бутилката от ръката му и я оставих на масата до нас, като през цялото време не откъсвах очи от неговите. Изражението му беше смесица от любопитство и примирение.
— Джулз… — възрази немощно.
— Елиът — отвърнах иронично, дърпайки потника му така, че беше принуден да пристъпи към мен.
— Какво, по дяво… — поде, когато се запрепъва към мен.
— Мислиш, че не знам защо стоим на тази пейка цял проклет следобед? — прошепнах застанала на пръсти, докато изтривах едно петно грес от бузата му. — Знам какво правиш. Не искаш да оставаш насаме с мен в тази голяма, стара къща. Защо?
— Джулз — простена той, този път по-ниско.
Прехапах долната си устна игриво и поставих ръката си на тила му.
— Защото се страхуваш, че това ще се случи. — Приведох се напред, придърпвайки го надолу, така че устните ни да се докоснат. Имаше вкус на бира и слънчеви лъчи, а устата му беше студена и свежа. Вкусът му беше чист. Вкусът му беше прекрасен. Вкусът му беше всичко, от което имах нужда в този момент.
Всичко, освен Джейс. Но Джейс не беше там. Той беше с баща си. Джейс ме мислеше за мъртва.
Отдръпна се след няколко мига, а по лицето му ясно беше изписано разкаяние.
— Не — каза категорично този път, — на седемнадесет си!
— Точно — отвърнах аз. — На седемнадесет съм и те чаках прекалено дълго, Елиът Макрей.
— Ще ме довършиш, Джулз — промърмори. — Знаеш го, нали?
Протегнах ръка, за да усетя нарастващата твърдост в дънките му. Той простена и отблъсна ръката ми.
— Няма да е редно да се възползвам от теб — каза и ме стисна здраво за раменете. — Не. Можем. Да. Го. Направим.
Нацупих се.
— Ами ако сключим сделка? — попитах, килвайки главата си настрани.
Елиът затвори очи и промърмори:
— Каква сделка?
Приведох се по-близо, а ръцете му се отпуснаха и спря да ме задържа на място. Оставих мокра диря от целувки по врата му, кикотейки се тихо, когато усетих как потръпва под допира ми.
— О, сега ми се смееш, а? — смъмри ме на шега.
— Слушай сега — казах, връщайки се обратно на устните му, — ще ме оставиш да се възползвам от теб тази нощ и обещавам, че никога повече няма да те притеснявам.
Задиша учестено, когато подръпнах колана на дънките му и го притеглих към себе си, облягайки се на кухненската маса. Дръпнах го рязко към мен, разтворих крака и ги обвих около кръста му.
Много скоро започна да отвръща на целувките ми със същата дива жажда, а в тъмните му сини очи проблясваше желание. Харесваше ми да ме желае. Можеше да накара мъртвото момиче да се почувства живо отново.
Обичано.
— Заведи ме в леглото си — прошепнах между целувките. Той замръзна за момент, извръщайки глава настрани, а нежните му ласки се превърнаха в железни хватки около китките ми. Проточих врат, опитвайки се да го накарам да ме погледне отново. Неохотно, той го направи, задишвайки заедно с мен. Събрах всичкият кураж, който имах в себе си. — Елиът — прошепнах, — обичам те. — Очите му, оцъклени и изпълнени с тревога, потърсиха моите. Преглътнах с усилие. — Изпитваш ли… изпитваш ли същото?
Той кимна бавно и сърцето ми подскочи. Призракът, в който се бях превърнала — момичето заклещено във времето, нито мъртво, нито напълно живо — усети първите лъчи надежда на новото начало и вторите шансове. Защото, въпреки че ме беше спасил, въпреки че беше моят Чаровен принц и всичко прекрасно, което можеше да иска едно момиче, не се намирахме в приказка. Не бях принцеса в кула на мечтите, а той не беше моят доблестен рицар.