Марко се свлече мъртъв в ъгъла, аз изпищях, а Елиът обърна табелата на входната врата на „Затворено“.
Очите на Елиът потъмняха, а веждите му се сключиха.
— Трябваше ли да го споменаваш?
— Съжалявам.
— Направих го заради теб.
— Знам. Винаги правиш всичко заради мен.
Малкото му момиченце се събуди, викайки баща си от стаята. Той ме целуна по челото и аз си тръгнах.
Е, време беше да се връщам обратно в огнените ями.
Обратно при Дорнан.
Обратно при Джейс.
Трета глава
Няколко минути по-късно стоях в такси на път за болницата. Елиът ме остави да си тръгна едва когато му обещах, че ще се видим след няколко дни в склада, за да обсъдим плана ми за действие. Мисълта караше стомаха ми да се преобръща. Знаех, че щеше да се опита да ме разубеди, а наистина не ми се искаше да чувам подобни тиради. Исках единствено да убия всеки от шибаните братя Рос.
Без Джейс, разбира се.
Позволих си да си помисля за момент какво би направил Джейс, ако разбереше коя бях в действителност.
Ако разбереше, че бях убила братята му и бях излъгала всички им.
Може би щеше да ме убие в края на краищата.
Сигурно бях напълно сбъркана, щом част от мен мислеше, че би било справедливо, нали се сещате? Да завъртим колелото. Да разбере точно колко откачена бях и да ми тегли куршум в главата.
Така или иначе предпочитах да прекарам последните си мигове с него, отколкото с Дорнан.
Огледах нервно входа на болницата. Нямаше мотори на паркинга. А пред плъзгащите врати не се виждаха членове на клуба, които да пазят. Пфу.
Платих на шофьора с парите, които Елиът натика в джоба ми на тръгване. Придвижих се бързо към входните врати, все още облечена единствено с болничното облекло и халата на Елиът. Останаха ми пет крачки, за да вляза във фоайето, когато някой изскочи и ме хвана за рамото.
Лицето ми посърна, когато го видях. Мамка му.
— Истинска купонджийка си, а? — каза подигравателно Джейс. — Къде, по дяволите, беше?
— Джейс — отвърнах, надявайки се, че звуча естествено, — просто бях излязла да се поразходя.
Носеше авиаторски очила с огледална повърхност и аз се присвих, когато видях отраженията си в двете стъкла. Елиът не беше преувеличил. Наистина приличах на лайно.
Джейс придърпа очилата надолу по носа си, поглеждайки ме над рамката с тъмните си очи, които толкова много ми напомняха за тези на баща му.
— Да се разходиш? — повтори той. — В три сутринта? За пет шибани часа?
— Не обичам болници — отвърнах неловко.
Мамка му, мамка му, мамка му!
— И все пак продължаваш да се поставяш в ситуации, които или ще те доведат до болнично легло, или на шибана носилка в моргата. Не е ли забавно, а?
Застанала боса единствено по болнично облекло и износен халат представлявах страшна гледка, но този, който изпъкваше, беше Джейс. Бе облечен със семпло черно кожено яке и тъмни джинси, а под ръката си държеше черната си каска. Няколко пациенти носеха облекла, подобни на моето, и бутаха стойки със системи. Повечето бяха пушачи, нетърпеливи да получат дозата си никотин, преди да бъдат затворени отново в болничните си стаи, за да зяпат бежовата мазилка на таваните и стените.
Погледнах ги с копнеж, искайки ми се и аз да бях пушач, за да имах оправдание за излизането си.
— Бях навън само няколко минути — излъгах, присвивайки очи срещу засилващото се сутрешно слънце.
Джейс се подсмихна и бутна очилата на лицето си.
— Лъжкиня. Не си тръгнах сутринта. Видях те да вървиш към студиото за татуси във Венис.
Отне ми момент да си вдигна ченето от тротоара, преди да му отговоря. Изведнъж се почувствах много, много зле.
— Проследил си ме? — изломотих.
Хвана рамото ми с ръката си, стисна ме силно и ме придърпа към себе си.
— Къде отиваме? — попитах, а гърлото ми се сви от паника. Мамицата му. Беше ме проследил без даже да го забележа. Бях станала твърде уверена и бях започнала да допускам грешки.
— Млъквай! — Продължи да ме влачи, докато аз изпадах в паника. Опитах се да преборя желязната му хватка.
— Джейс — казах, дърпайки се. Той не отговори, а продължи да ме дърпа. — Джейсън! — Нищо. Направих единственото нещо, което можех да измисля. Седнах долу по средата на тротоара, отказвайки да помръдна.