Джейс огледа минувачите, вероятно чудейки се дали на някой щеше да му направи впечатление, ако ме застреляше тук и сега и ме оставеше, за да ми изтече кръвта. Нямах представа.
— Ставай — просъска.
— Не — отвърнах, — не и докато не ми кажеш къде отиваме.
Въздъхна нетърпеливо.
— Връщам те обратно в апартамента ми — каза през стиснати зъби. — Не че горя от желание да си там, но заповедите са си заповеди.
Сърцето ми се сви.
— Чии заповеди?
Разтвори дланите си широко.
— Чии мислиш, Сами?
Поне все още ме наричаше Сами, което си беше малко успокоение.
— Ще ме нараниш ли? — попитах толкова тихо, за да може да ме чуе само той.
На лицето му се появи тревога и сваляйки очилата си, той ме изгледа с обезпокоено изражение.
— Какво?
— Е, ще го направиш ли?
— Не — каза категорично, — никой няма да те наранява. Може би ще те нарека идиотка за това, което си направила с брат ми, но не, няма да те нараня.
Той ми предложи ръката си и аз се поколебах за момент, преди да я поема. Вдигна ме на крака, продължавайки да ме гледа с любопитство.
— Божичко, някой наистина те е наранил, нали?
Нямаш си идея просто.
— Нещо такова — казах отпаднало.
— Е, сега наистина си затънала в лайната. Ако баща ми разбере, че си вкарала хероина на партито на Макси, ще те убие.
— Не бях аз — отвърнах немощно.
Мамка му! Мислеше, че съм аз?
— Както и да е — каза, като заобиколихме ъгъла на болницата и стигнахме до мотора му, паркиран върху спирката за линейки. Просто чудесно. Подаде ми каската. — Сложи я.
— Какво?
Джейс изглеждаше нетърпелив и изморен.
— Сложи скапаната каска. Последното, което искам, е да си размажеш черепа по магистрала I-5 само защото не си носила каска.
Претърсих мотора с поглед.
— Ами ти? — попитах, като взех каската и я сложих на главата си. Не помръднах, докато Джейс захващаше каишката под брадичката ми, а топлите му пръсти докосваха студената ми шия.
— Аз ще съм наред — каза грубо. Отстъпи крачка назад и ме изгледа предпазливо. — Знаеш ли, Чад беше прав.
Стори ми се, че сърцето ми прескочи удар.
— Какво? — изпелтечих.
— Акцентът ти не става за нищо.
С това преметна крак през мотора и ритна степенката с черната си обувка.
— Саманта — каза навъсено.
— Какво? — прошепнах аз.
— Качвай се на шибания мотор.
Стоях там, застинала, с твърдо стъпили на тротоара крака. Поради някаква странна причина внезапно се зачудих къде ми беше корсета. Корсетът и черните обувки с ток. Вероятно в болничната кофа за боклук. Е, какво да се прави.
— Сами — каза по-настоятелно. — Качвай. Се. На. Мотора. Веднага.
Огледах се наоколо, стигайки до извода, че нямах друг избор. Да тръгна с Джейс беше по-безопасно от това да избягам и да рискувам Дорнан или другите братя да тръгнат по петите ми. Джейс поне беше склонен да ме изслушва.
Пристъпих на пръсти до мотора и преметнах натежалия си крак от другата страна. Слава на бога за халата на Елиът или щях да покажа доста интимни части, премятайки крака си.
Притеглих се напред, така че да съм плътно прилепнала до облечения в кожа гръб на Джейс, и обвих ръце около кръста му. Той се обърна към мен и ме погледна, преди да запали двигателя.
— Дръж се — нареди през оглушителния шум.
Не беше нежен и внимателен, докато караше бързо и яростно през града до входната си врата.
Част от мен си мислеше, че го правеше нарочно, за да падна. Друга, по-малка част бе дълбоко притеснена, че го правеше само за да разбере коя съм възможно най-скоро.
Вкопчих се плътно в него, чудейки се през цялото време дали няма да е по-разумно, ако се пуснех и оставех всичко да приключи сега, преди да е разбрал в какъв човек се бях превърнала.
Преди да имаше възможност да ме намрази повече, отколкото вече ме мразеше.
Четвърта глава
През краткия път до апартамента на Джейс се опитвах да измисля правдоподобно обяснение — свястна причина, поради която бях напуснала болницата.
И ударих на камък.
Когато пристигнахме, той изчака да сляза от мотора, преди да ритне степенката надолу и да се изправи. Издърпа ключовете от стартера и ме избута напред с ръката си, която беше притиснал ниско на гърба ми.