Това беше навярно една от ония светлинки, които погледът съзира в дълбокия мрак.
Кенеди се успокои и потъна отново в безволно съзерцание, когато остро свиркане преряза въздуха.
Вик на животно ли беше, или на нощна птица? Или пък свирнаха човешки устни?
Кенеди знаеше цялата сериозност на положението и бе готов да събуди другарите си. Но си каза, че във всеки случай хората или животните се намираха доста далеч. И той провери оръжието си и с нощния си далекоглед впи отново поглед в простора.
Скоро му се стори, че вижда под себе си неясни сенки, които се промъкваха към дървото. При един лунен лъч, който се плъзна като светкавица между два облака, той ясно различи някакви същества, които се движеха в мрака. Мина му през ума случката с павианите. Сложи ръка върху рамото на доктора. Той веднага се събуди.
— Тихо — пошепна Кенеди, — да говорим тихо.
— Да не се е случило нещо?
— Да. Да събудим Джо.
Когато Джо стана, ловецът разказа веднага какво беше видял.
— Пак ли тия проклети маймуни? — обади се Джо.
— Възможно е. Но трябва да вземем мерки.
— Аз и Джо — предложи Кенеди — ще се спуснем по дървото.
— А през това време — добави веднага докторът — аз ще взема всички мерки да можем да отлетим бързо.
— Разбрано.
— Да слизаме — рече Джо.
— Стреляйте само в краен случай — каза докторът. — Излишно е да издаваме присъствието си в тоя край.
Дик и Джо кимнаха в знак на съгласие. Те се спуснаха безшумно към дървото и се наместиха върху един чатал от здрави клони, за който се беше закачила котвата.
Няколко минути те се вслушваха безмълвни и неподвижни в листака. Чу се някакво шумолене по кората и Джо сграбчи ръката на шотландеца.
— Чувате ли?
— Да, приближава се.
— Ако е змия? Свиркането, което сте чули…
— Не! В него имаше нещо човешко.
— Предпочитам диваците — каза си Джо. — Влечуги по̀ са ми противни.
— Шумът се увеличава — обади се след малко Кенеди.
— Да! Някой се качва, катери се.
— Следи от тая страна, аз ще наблюдавам от другата.
— Добре.
И двамата се намираха сам-сами на върха на един здрав клон, израснал прав сред гората, която се нарича баобаб. Мракът, по-дълбок сред гъстия листак, беше непрогледен. Но Джо се наведе към ухото на Кенеди, посочи му долния край на дървото и каза:
— Негри.
Няколко тихо разменени думи стигнаха чак до двамата пътешественици.
Джо опря пушката си на рамо.
— Чакай — каза Кенеди.
Диваци наистина се бяха покатерили на баобаба. Те изникваха от всички страни, плъзгаха се по клоните като влечуги, катереха се бавно, но сигурно. Издаваше ги дъхът на телата им, намазани със зловонни масла. Скоро две глави изникнаха пред погледите на Кенеди и Джо наравно с клона, на който седяха.
— Внимавай — каза Кенеди, — огън!
Двоен изстрел тресна като мълния и замря сред стенания. В миг цялата паплач изчезна.
Но сред воя се разнесе странен, неочакван, невероятен вик! Човешки глас ясно произнесе на френски следните думи:
— Помощ! Помощ!
Смаяни, Кенеди и Джо бързо се прибраха в коша.
— Чухте ли? — попита ги докторът.
— Разбира се! Тоя необикновен вик: „Помощ! Помощ!“
— Французин в ръцете на тия варвари!
— Някой пътешественик!
— Или мисионер!
— Горкият! — извика ловецът. — Те го изтезават, мъчат го!
Докторът напразно се мъчеше да прикрие вълнението си.
— Няма никакво съмнение — промълви той. — Някой нещастен французин е попаднал в ръцете на тия диваци. Но ние няма да си тръгнем, без да сме направили всичко възможно да го спасим. При нашите изстрели той е видял, че му идва неочаквана помощ, намеса на провидението. Ние няма да го излъжем в последната му надежда. Не сте ли на същото мнение?
— На същото мнение сме, Самуел, и сме готови да ти се подчиним.
— Да обмислим какво да правим, а още призори да се опитаме да го отвлечем.
— Но как ще прогоним тия жалки негри? — попита Кенеди.
— По начина, по който офейкаха, ми е ясно, че те не познават огнестрелното оръжие — заяви докторът. — Тъй че ние ще трябва да използуваме техния страх. Но ще почакаме да се съмне, за да действуваме, и ще изработим своя спасителен план според разположението на местността.
— Тоя клет нещастник навярно е наблизо — обади се Джо,-защото…
— Помощ? Помощ! — повтори по-слабо гласът.
— Варвари! — извика разтреперан Джо. — Ами ако го убият тая нощ?