Изгубил съзнание, французинът отвори очи.
— Вие сте спасен — каза му докторът.
— Спасен — отвърна той на английски с тъжна усмивка, — спасен от жестока смърт! Благодаря ви, братя мои! Но дните, дори часовете ми са преброени и аз няма да живея дълго!
И изнемощелият мисионер пак се унесе.
— Умира! — извика Дик.
— Не, не — отвърна Фергюсън, като се наведе над него, — но е много слаб. Да го пренесем под палатката.
И те положиха лекичко върху одеялата си това клето, омаломощено тяло, покрито с белези и още кървави рани, където желязото и огънят бяха оставили на много места болезнените си отпечатъци. Докторът накъса от една носна кърпа малко нишки и ги сложи върху раните, след като ги проми. Той положи тези грижи умело, опитно, като лекар. После извади от аптечката си някакво укрепително и капна няколко капки върху устните на свещеника.
Той стисна леко нежните си устни и едва има сили да промълви: „Благодаря! Благодаря“
Докторът разбра, че му е необходима пълна почивка. Той спусна краищата на палатката и продължи да управлява балона.
Като се има предвид тежестта на новия му обитател, балонът бе облекчен с около сто и осемдесет ливри. Той летеше без помощта на горелката. Призори лек ветрец го носеше към запад-северозапад. Фергюсън гледа известно време заспалия свещеник.
— Дали ще успеем да запазим спътника, който небето ни изпрати? — попита ловецът. — Имаш ли някаква надежда?
— Да, Дик. С много грижи и при този тъй чист въздух.
— Колко е страдал тоя човек! — пошепна развълнуван Джо. — Знаете ли, че той е проявил повече смелост от нас, като е дошъл сам-самичък сред тия племена!
— В това няма никакво съмнение — отвърна ловецът.
Цял ден докторът не позволяваше да будят нещастника. Той беше изпаднал в продължителна дрямка, прекъсвана от болезнени въздишки, които не преставаха да тревожат Фергюсън.
Привечер, „Виктория“ застана неподвижна сред мрака и през нощта, докато Джо и Кенеди се редуваха край леглото на болния, Фергюсън бдеше за общата безопасност.
На сутринта „Виктория“ едва се беше поотклонила на запад. Денят обещаваше да бъде ясен и хубав. Болният се обади на новите си приятели с по-бодър глас. Дигнаха краищата на палатката и той вдъхна щастлив свежия утринен въздух.
— Как се чувствувате? — попита го Фергюсън.
— Може би по-добре — отвърна той. — Но вас, приятели мои, досега сякаш ви виждах само насън! Едва мога да си обясня какво се случи! Кои сте вие, та да не забравя имената ви в последната си молитва?
— Ние сме английски пътешественици — отвърна Самуел. — Опитахме да прелетим Африка с балон и по пътя си имахме щастието да ви спасим.
— Науката има свои герои — рече мисионерът.
— А религията си има мъченици — отвърна шотландецът.
— Вие мисионер ли сте? — запита докторът.
— Аз съм свещеник от мисията на лазаристите. Небето ви изпрати при мен, слава на небето! Животът ми беше обречен! Но вие идвате от Европа. Говорете ми за Европа, за Франция! Не съм чувал нищо за тях от пет години!
— Пет години сам сред тия диваци! — възкликна Кенеди.
— Това са души, които трябва да бъдат спасени — каза младият свещеник. — Те са диви и невежи братя, които само религията може да просвети и цивилизова.
Самуел Фергюсън изпълни желанието на мисионера и му разказва дълго за Франция. Той го слушаше жадно и сълзи бликаха от очите му. Клетият момък вземаше една след друга ръцете на Кенеди и на Джо в своите горящи от треска ръце. Докторът му приготви няколко чаши чай, които той изпи с удоволствие. Тогава доби сили да се приповдигне и да се поусмихне, като видя, че лети в тъй ясното небе!
— Вие сте храбри пътешественици — рече той — и ще успеете в своето смело начинание. Вие ще видите близките си, приятелите си, родината, вие!…
И младият свещеник отпадна толкова много, че трябваше отново да си легне. Обзе го страшна слабост и няколко часа лежа като мъртъв в ръцете на Фергюсън. Докторът не можеше да прикрие вълнението си. Чувствуваше, че тоя живот отлита. Толкова скоро ли щяха да загубят този, когото изтръгнаха от изтезанията? Той превърза пак ужасните рани на мъченика, и трябваше да пожертвува по-голямата част от своя запас вода, за да освежи парещите му ръце и крака. Окръжи го с най-нежни и разумни грижи. Болният се съвземаше малко по малко в ръцете му — съзнанието му се възвръщаше, но не и животът.
Докторът долови неговата история от несвързаните му думи.
— Говорете на родния си език — беше му казал той. — Аз ще ви разбера и няма да се уморите толкова много.