— Приятели — каза той с отпаднал глас, — аз си отивам. Нека справедливият бог ви изведе на спасителния бряг! Той да ви възнагради вместо мене за стореното добро!
— Не губете надежда — отвърна му Кенеди. — Това е временна слабост. Вие няма да умрете! Може ли човек да умре в такава чудна лятна нощ?
— Смъртта е тук — продължи мисионерът, — зная това! Оставете ме да я погледна право в лицето! Смъртта, начало на вечността, е само край на земните тегла. Поставете ме на колене, братя мои, моля ви!
Кенеди го повдигна. Тъжно беше да се види как изнемощелите му крака се подгънаха.
— Господи! Господи! — извика умиращият проповедник. — Смили се над мен!
Лицето му засия. Далеч от земята, чиито радости никога не беше познал, сред нощта, която го обливаше с най-нежната си светлина, на път към небето, към което се издигаше като в чудотворно възнесение, той сякаш започваше вече да живее нов живот. Със сетни сили той отправи последна благословия към приятелите си, които познаваше от един ден. И падна в ръцете на Кенеди, от чиито очи бликаха едри сълзи.
— Умря! — промълви докторът, като се наведе над него. — Умря!
И сякаш се бяха сговорили, тримата приятели коленичиха и се помолиха мълчаливо.
— Утре сутринта ще го заровим в тая африканска земя, оросена от неговата кръв — обади се след малко Фергюсън.
До края на нощта над тялото бдяха един след друг докторът, Кенеди, Джо и нито думичка не смути религиозното мълчание. Всички плачеха.
На сутринта задуха южен вятър й „Виктория“ доста бавно полетя над обширно планинско възвишение. Тук — угаснали кратери, там — безплодни долове, а по сухите хребети нямаше нито капка вода. Струпани канари, свлечени камъни, белезникави варовици, всичко говореше за пълно безплодие.
За да погребе мъртвеца, по обед докторът реши да слезе в един дол, сред плутонически скали от първичен произход.
Околните планини трябваше да му пазят завет и да му позволят да спусне коша си на земята, тъй като нямаше нито едно дърво, за което би могъл да се закачи. Но както беше обяснил вече на Кенеди, вследствие на загубата на баласт при отвличането на свещеника, сега можеше да слезе само ако изпуснеше съответното количество газ, И той отвори клапата на външния балон. Водородът излетя й „Виктория“ се спусна спокойно към дола.
Щом кошът опря о повърхността, докторът затвори клапата. Джо скочи на земята, като се държеше с едната ръка за външния борд, а с другата събра няколко камъка, които скоро заместиха собствената му тежест. Тогава можеше да работи с двете си ръце и скоро струпа в коша повече от петстотин ливри камъни. Докторът и Кенеди вече също можеха да слязат. „Виктория“ бе уравновесена и подемната й сила беше безсилна да я издигне.
Всъщност нямаше нужда от много камъни, тъй като парчетата, събрани от Джо, бяха извънредно тежки и това привлече за миг вниманието на Фергюсън. Повърхността беше осеяна с кварц и с порфирни скали.
— Необикновено откритие! — помисли си докторът.
През това време Кенеди и Джо се отдалечиха на няколко крачки, за да изберат място за гроб. Беше страшно горещо в тоя дол, затворен отвсякъде като пещ. Обедното слънце хвърляше отвесно палещите си лъчи. Трябваше първо да разчистят мястото от струпаните канари. После изкопаха доста дълбок гроб, та хищните зверове да не могат да изровят трупа. Положиха почтително в него тялото на мъченика. Пръст затрупа смъртните останки, а отгоре наредиха грамадни камъни като надгробен паметник.
Но докторът продължаваше да стои неподвижен, потънал в мислите си. Той не чуваше виковете на приятелите си й не се върна с тях да потърси завет от дневната горещина.
— За какво мислиш, Самуел? — попита го Кенеди.
— За едно странно противоречие на природата, за една особена случайност. Знаете ли в каква земя е заровен тоя човек на себеотрицанието, тоя клет добряк?
— Какво искаш да кажеш? — попита шотландецът.
— Тоя свещеник, обрекъл се на бедността, сега почива в златна мина.
— В златна мина ли? — извикаха Кенеди и Джо.
— В златна мина — отвърна спокойно докторът. — Тия буци, които тъпчете с крака като камъни без никаква стойност, са много чиста руда.
— Невъзможно! Невъзможно! — повтори Джо.
— Без да търсите дълго в пукнатините на тия синкави шисти, ще откриете много самородно злато.
Джо се хвърли като луд върху пръснатите парчета. Кенеди беше на път да го последва.
— Успокой се, добри ми Джо — спря го господарят му.