— Господарю, на вас ви е лесно.
— Как! Един философ като тебе…
— Ех, господарю! Тук никаква философия не помага!
— Чакай, поразмисли малко. За какво ни е всичкото това богатство? Ние не можем да го вземем.
— Не можем да го вземем ли? Хайде де!
— Малко е тежичко за нашия кош! Дори се колебаех да ти съобщя ли за това откритие, страх ме беше да не те накарам да съжаляваш.
— Как! — извика Джо. — Да се откажем от това съкровище! Да оставим това състояние, което е наше, защото то е наше!
— Пази се, приятелю. Да не те е хванала златната треска! Покойникът, когото току-що зарови, не те ли научи, че всичко земно е суета?
— Всичко това е истина — отвърна Джо. — Но в края на краищата това е злато! Господин Кенеди, няма ли да ми помогнете да събера малко от тия милиони?
— Какво ще ги правим, бедни ми Джо? — каза ловецът, който не можа да се сдържи, и се усмихна. — Не сме дошли тук да търсим богатство и не бива да го вземаме.
— Милионите са малко тежички и не се слагат лесно в джоба — забеляза докторът.
— Но най-сетне — предложи Джо, поставен на тясно — не може ли вместо пясък да вземем за баласт от тая руда?
— Добре! Съгласен съм! — каза Фергюсън. — Но няма да се мръщиш много, като изхвърлим няколко хиляди ливри вън от коша.
— Няколко хиляди ливри! — повтори Джо. — Възможно ли е всичко това да е злато!
— Да, приятелю. Тук природата е трупала от векове съкровищата си. Има с какво да се обогатят цели страни! Австралия и Калифорния, събрани заедно в дъното на една пустиня!
— И всичко това няма да се използува!
— Може би! Във всеки случай ето какво ще направя за твое утешение.
— Мъчно ще ме утешите — каза съкрушено Джо.
— Слушай. Ще определя точното местоположение на тия златни залежи, ще ти го дам, а като се върнеш в Англия, ще го съобщиш на своите съграждани, щом вярваш, че толкова злато може да ги направи щастливи.
— Добре, господарю, виждам, че имате право. Подчинявам се, щом като няма възможност да постъпим другояче. Да напълним нашия кош с тая скъпоценна руда. Каквото остане на края на пътешествието ни, все ще бъде печалба.
И Джо се залови за работа. Той работеше от все сърце. Скоро струпа около хиляда ливри кварц, в който златото бе затворено като в твърда обвивка.
Докторът го гледаше усмихнат. В същото време той измери местоположението и определи, че гробът на мисионера лежи на 22°23’ дължина и 40°55’ северна ширина. После хвърли прощален поглед върху могилката, под която почиваше трупът на младия французин, и тръгна към коша.
Искаше му се да постави скромен груб кръст върху тоя самотен гроб сред африканските пясъци. Но наоколо не растеше нито едно дърво.
— Бог ще го разпознае — каза той.
И друга, доста голяма грижа тежеше на Фергюсън. Той би дал много от това злато, за да намери малко вода. Искаше да набави водата, която беше изхвърлил със сандъка при издигането на негъра, но това беше невъзможно в тая безводна местност. Това непрестанно го безпокоеше. Принуден беше да поддържа постоянно горелката и нямаше вода за пиене. И реши да не пропусне никаква възможност и да попълни запаса си.
Като се върна в коша, видя, че той е задръстен с камъните на ненаситния Джо. Качи се вътре, без да продума. Кенеди зае обичайното си място, а Джо ги последва, като хвърли алчен поглед върху съкровищата в дола. Докторът запали горелката. Серпантината се нагря, след няколко минути потече водород, разшири се, но балонът не помръдна.
Джо го гледаше неспокоен как работи и мълчеше.
— Джо — обади се докторът.
Джо не отговори.
— Джо, чуваш ли ме?
Джо направи знак, че чува, но че не иска да разбере.
— Ще ми направиш удоволствието — продължи Фергюсън — да хвърлиш малко от тая руда на земята.
— Но, господарю, вие ми позволихте…
— Позволих ти да замениш баласта и толкоз.
— Но…
— Да не искаш да останем вечно в тая пустиня?
Джо хвърли отчаян поглед към Кенеди. Но ловецът дигна безпомощно рамене.
— Е, Джо!
— Горелката ви не работи ли? — упорствуваше Джо.
— Горелката ми е запалена — ти виждаш много добре това! Но балонът ще се издигне само като хвърлиш малко баласт.
Джо си почеса ухото, взе парче кварц, най-малкото от всички, претегли го на ръка веднъж, още веднъж, подхвърли го — то тежеше три-четири ливри — и го хвърли. „Виктория“ не помръдна.
— Ха! — зачуди се той. — Още ли не се издигаме?
— Още не — отвърна докторът. — Продължавай.
Кенеди се смееше. Джо изхвърли още десетина ливри. Балонът продължаваше да стои неподвижен. Джо пребледня.
— Бедно момче — обади се Фергюсън. — Дик, ти и аз тежим, ако не се лъжа, около четиристотин ливри, тъй че трябва да изхвърлиш поне равностойна тежест, щом като тя ни заместваше.